Линда се вторачи в него и искрено рече:
— О, не.
Уестън подхвърли:
— Предполагам, че баща ви е бил… ъ-ъ… доста погълнат от нея?
Линда простичко отговори:
— Не зная.
Уестън продължи:
— В семействата, както казах, възникват всякакви трудности. Разправии, кавги — такива неща. Когато съпругът и съпругата се изпокарат, дъщерята също е в неловко положение. Нещо подобно?
Момичето ясно отговори:
— Искате да попитате дали баща ми и Арлин са се карали?
— Ами… да.
Уестън си помисли: „Гадна работа — да разпитваш едно дете за баща му. Защо хората стават полицаи? По дяволите, трябва да се свърши все пак.“
Линда беше категорична:
— О, не! — И добави: — Татко никога не се кара с хората. Той изобщо не е такъв.
Уестън я предупреди:
— Сега, госпожице Линда, искам внимателно да помислите. Имате ли някаква представа изобщо кой може да е убил вашата мащеха? Има ли нещо, което някога сте чули, или нещо, което знаете, което би могло да ни помогне по този въпрос?
За минута Линда замълча. Изглежда подлагаше въпроса на сериозен, спокоен размисъл. Най-сетне отвърна:
— Не, не зная кой би искал да убие Арлин. — Добави: — Освен госпожа Редфън, разбира се.
Уестън каза:
— Мислите, че госпожа Редфън е искала да я убие?
Линда отговори:
— Защото съпругът й беше влюбен в Арлин. Но не мисля, че тя в действителност е искала да я убие. Искам да кажа, че би имала чувството, че й се иска тя да е мъртва — а това е съвсем различно нещо, нали?
Поаро вежливо каза:
— Да, съвсем различно е.
Линда кимна. Някакъв странен спазъм премина по лицето й, когато отбеляза:
— Във всеки случай госпожа Редфън никога не би могла да извърши подобно нещо — да убие някого. Тя не е… тя не е избухлива, ако разбирате какво имам предвид.
Уестън и Поаро кимнаха. Последният каза:
— Зная точно какво имате предвид, детето ми, и съм съгласен с вас. Госпожа Редфън не е от онези, на които, както се казва, им „причернява пред очите“. Тя не би била — той се облегна назад, притваряйки очи и подбирайки внимателно думите си — разтърсена от бурни чувства — виждайки, че животът пред нея става безперспективен… виждайки едно омразно лице… един ненавистен бял врат… усещайки как ръцете й се стягат… да жадува да почувства как те притискат плътта… — Той спря.
Линда рязко се дръпна от масата. С треперещ глас попита:
— Мога ли да си вървя сега? Това ли е всичко?
Полковник Уестън любезно отвърна:
— Да, да, това е всичко. Благодаря ви, госпожице Линда.
Той стана да й отвори вратата. После се върна до масата и запали цигара.
— Пфу! — рече. — Не е приятна професия, тази нашата. Мога да ви кажа, че се чувствах малко като мръсник, когато трябваше да разпитвам това дете за отношенията между баща й и мащехата й. Горе-долу все едно да приканваш една дъщеря да сложи въжето на врата на баща си. Както и да е, трябваше да свършим това. Убийството си е убийство. А тя е човекът, който най-вероятно знае истинското положение на нещата. Благодарен съм въпреки всичко, че нямаше какво да ни каже по този въпрос.
Поаро се обади:
— Да мисля, че бяхте благодарен.
Уестън смутено се изкашля:
— Между другото, Поаро, вие попрекалихте, към края си помислих така. Всичко това за ръцете, потъващи в плътта! Подобни неща не трябва да се втълпяват на едно дете.
Детективът го погледна замислено:
— Значи си помислихте, че й втълпявам идеи?
— А не беше ли така? Хайде сега.
Поаро поклати глава.
Уестън се отклони от въпроса:
— Общо взето, от нея получихме много малко полезна информация. С изключение на едно горе-долу съвършено алиби за жената на Редфън. Ако са били заедно от десет и половина до дванайсет без петнайсет, това изключва Кристин Редфън като възможност. Заподозряната ревнуваща съпруга напуска сцената.
Поаро възрази:
— Има по-добри причини от тази, за да бъде изключена госпожа Редфън. За нея би било, убеден съм, физически и психически невъзможно да удуши някого. Тя е по-скоро студенокръвна, отколкото буйна, способна е на дълбока всеотдайност и непоколебима вярност, но не на буйна страст или гняв. Още повече, че дланите й са прекалено малки и нежни.