Редфън го прекъсна:
— И все пак навярно това обяснение е най-вероятно.
Уестън поклати глава:
— Това не е едно от онези убийства в „безлюдна горичка“. Този залив е доста труднодостъпно място. Човекът или трябва да дойде през специалния свързващ път, покрай хотела, през средата на острова и да се спусне по онази стълба-измишльотина, или в противен случай е дошъл тук с лодка. И двата варианта са неправдоподобни за непредумишлено убийство.
— Казахте, че има три възможности — напомни Редфън.
— Хм, да — каза началникът на полицията. — Тъй да се каже, на острова е имало двама души, които са имали мотив да я убият. Нейният съпруг е единият, а другият е вашата съпруга.
Редфън се вторачи в него. Изглеждаше слисан:
— Моята съпруга? Кристин? Да не искате да кажете, че Кристин е имала нещо общо с това?
Той се изправи и заекна в своята припряност да изрече думите:
— Вие сте побъркан… напълно побъркан… Кристин? Та това е невъзможно! Това е смешно!
Уестън каза:
— И все пак, господин Редфън, ревността е много силен мотив. Жените, които ревнуват, изгубват напълно контрол над себе си.
Редфън разпалено заяви:
— Не и Кристин. Тя е… о, тя изобщо не е такава. Да, тя беше нещастна. Но тя не е от хората да… Не, в нея няма избухливост.
Еркюл Поаро кимна замислено. Избухлива. Същата дума, която беше употребила Линда Маршъл. Както и преди, той се съгласи с това мнение.
— Освен това — уверено продължи Патрик Редфън — би било абсурдно. Арлин беше физически два пъти по-силна от Кристин. Съмнявам се дали Кристин би могла да удуши дори едно коте — камо ли такова силно и жилаво създание като Арлин. А и Кристин никога не би могла да слезе по онази стълба до плажа. Ще й се завие свят. И… не, всичко това са фантасмагории!
Полковник Уестън колебливо се почеса по ухото.
— Ами, представено така, не изглежда вероятно. Признавам ви това. Но мотивът е първото нещо, което трябва да търсим. — И добави: — Мотив и удобен случай.
IV.
След като Редфън излезе от стаята, началникът на полицията отбеляза с лека усмивка:
— Не сметнах за нужно да кажа на този приятел, че жена му си има алиби. Исках да чуя какво има да каже той по въпроса. Поразтърсих го малко, нали?
Еркюл Поаро измърмори:
— Аргументите, които той изброи, бяха почти толкова убедителни, колкото което и да е алиби.
— Да. О, тя не го е извършила! Тя не е могла да го извърши… физически невъзможно, както казахте вие. Маршъл е могъл да го извърши — но явно не е.
Инспектор Колгейт се изкашля:
— Извинете ме, сър, мислех си за това алиби. Възможно е, знаете ли, ако той предварително е бил обмислил тази работа, писмата да са били приготвени предварително.
Уестън се съгласи:
— Добра идея! Трябва да погледнем в…
Той прекъсна, тъй като Кристин Редфън влезе в стаята.
Тя беше спокойна и с малко превзет маниер.
Беше облечена с бяла поличка за тенис и светлосин пуловер. Той подчертаваше нейната бледа, доста анемична хубост. И все пак, помисли си Еркюл Поаро, лицето й не беше нито глупаво, нито безволево. В него имаше предостатъчно решителност, смелост и здрав разум. Той кимна одобрително.
Полковник Уестън си помисли:
„Сладка малка женичка. Малко безцветничка може би. Прекалено добра за оня неин млад хапльо съпруг-донжуан. Е, нищо, момчето е младо. Обикновено веднъж в живота си човек става за смях заради жена.“
Той каза:
— Седнете, госпожо Редфън. Налага се да преминем през известни рутинни процедури, нали разбирате. Искаме от всеки отчет за действията му днес сутринта. Просто за протоколите ни.
Кристин Редфън кимна. С тихия си глас тя каза:
— О, да, напълно разбирам. Откъде искате да започна?
Еркюл Поаро отвърна:
— От най-ранния възможен момент, мадам. Какво направихте, след като станахте тази сутрин?
Тя започна:
— Чакайте да видя. Слизайки долу за закуска, минах през стаята на Линда Маршъл и се уговорих с нея да отидем сутринта в Залива на чайките. Разбрахме се да се срещнем в десет и половина във фоайето.
Поаро попита: