— Не сте се къпали в морето преди закуска, а, мадам?
— Не, аз рядко го правя — засмя се тя. — Обичам водата да е топла. Доста съм зиморничава.
— Но съпругът ви се къпе в морето по това време?
— О, да. Почти винаги.
— А госпожа Маршъл, и тя ли?
В гласа на жената настъпи внезапна промяна. Стана студен и почти режеше.
— О, не, госпожа Маршъл беше от тези, които никога не се появяват, преди да е изминала първата половина от сутринта.
Леко смутен, Еркюл Поаро промърмори:
— Извинете, мадам, прекъснах ви. Казахте, че сте отишли в стаята на госпожица Линда Маршъл. В колко часа беше това?
— Чакайте да видя… осем и половина, не, малко по-късно.
— А беше ли станала тогава госпожица Маршъл?
— О, да, беше излизала.
— Излизала?
— Да, каза, че е ходила да се къпе. — В гласа на Кристин имаше нотка на смущение.
Това озадачи Еркюл Поаро.
Уестън каза:
— И после?
— После слязох да закуся.
— А след закуска?
— Качих се горе, взех си кутията за рисуване и скицника и тръгнахме.
— Вие и госпожица Линда Маршъл?
— Да.
— В колко часа?
— Мисля, че беше точно в десет и половина.
— И какво направихте?
— Тръгнахме към Залива на чайките. Нали знаете, онзи от източната страна на острова. Разположихме се там. Аз рисувах, а Линда се печеше.
— В колко часа си тръгнахте от залива?
— В дванайсет без петнайсет. Щях да играя тенис в дванайсет и трябваше да се преоблека.
— Носехте ли часовника си?
— Не, попитах Линда колко е часът.
— Разбирам. И после?
— Прибрах си нещата за рисуване и се върнах в хотела.
Поаро попита:
— А мадмоазел Линда?
— Линда? О, Линда влезе в морето.
— Мястото, където седяхте, далече ли беше от морето?
— Бяхме доста над линията, до която стига водата при прилив. Точно под скалите, така че аз да съм малко на сянка, а Линда — на слънце.
Детективът се поинтересува:
— Линда Маршъл всъщност влезе ли в морето, преди вие да напуснете плажа?
Кристин леко смръщи вежди, мъчейки се да си спомни.
— Чакайте да видя. Тя изтича надолу по плажа… аз си прибирах кутията. Да, чух я да се плиска във вълните, когато бях на пътеката нагоре по скалистия бряг.
— Сигурна сте за това, мадам? Че тя наистина влезе в морето?
— О, да.
Тя учудено се вгледа в него.
Полковник Уестън също го гледаше вторачено. После каза:
— Продължете, госпожо Редфън.
— Върнах се в хотела, преоблякох се и отидох на тенискорта, където срещнах другите.
— Кои бяха те?
— Капитан Маршъл, господин Гарднър и госпожица Данли. Изиграхме два сета. Тъкмо се канехме пак да започваме, когато ни съобщиха за… за госпожа Маршъл.
Еркюл Поаро се приведе напред и попита:
— И какво си помислихте, мадам, когато чухте тази вест?
— Какво си помислих ли? — По лицето й пролича леко неудоволствие от въпроса.
— Да.
Кристин Редфън бавно изрече:
— Това беше… ужасно нещо.
— А, да, вашият изтънчен вкус беше отвратен. Това разбирам. Но какво означаваше за вас лично?
Тя му хвърли бърз поглед… умоляващ поглед. Той отговори на погледа й и каза с лишен от емоции глас:
— Обръщам се към вас, мадам, като към интелигентна жена със здрав разум и правилни преценки. Без съмнение през вашия престой тук вие сте си съставили мнение за госпожа Маршъл, за това каква жена е била?
Кристин предпазливо отвърна:
— Предполагам, че когато човек е отседнал в хотел, той винаги го прави.
— Разбира се, това е съвсем естествено. Затова ви питам, мадам, бяхте ли много изненадана от начина, по който тя намери смъртта си?
— Мисля, че разбирам какво имате предвид — отговори жената. — Не, не бях изненадана може би. Шокирана, да. Но тя беше от онези жени…
Поаро завърши вместо нея:
— Тя беше от онези жени, на които такова нещо може да се случи… Да, мадам, това е най-вярното и най-важното нещо, което беше казано тази сутрин в тази стая. Оставяйки… ъ-ъ… — той внимателно наблегна на това — всички лични чувства настрана, какво в действителност мислехте за покойната?