Имаше красиво сериозно лице, излъчващо студена хубост, и малки изящни стъпала и длани.
Усмихна им се и се отпусна до тях.
Госпожица Брюстър каза:
— Спечелихте симпатиите на мосю Поаро. Той не харесва добиващата слънчев загар тълпа. Казва, че са като големи мръвки или нещо подобно.
Кристин Редфън се усмихна печално:
— Бих искала да можех да се пека на слънце! Но аз не почернявам. Получавам обрив и ръцете ми се покриват с ужасни лунички.
— По-добре, отколкото целите да се окосмят, както на дъщерята на госпожа Гарднър — рече госпожица Брюстър. В отговор на въпросителния поглед на Кристин тя продължи: — Госпожа Гарднър беше в страхотна форма тази сутрин. Никакво спиране. „Нали така, Одел?“ „Да, скъпа.“ — Тя замълча и после каза: — И все пак ми се ще вие, мосю Поаро, да бяхте откликнали поне малко. Защо не го сторихте? Защо не й казахте, че сте тук, за да разследвате едно особено ужасяващо убийство и че убиецът, маниакален рецидивист, със сигурност се намира сред гостите на хотела?
Еркюл Поаро въздъхна:
— Боя се, че тя щеше да ми повярва.
Майор Бари се изкиска:
— Без съмнение.
Но Емили Брюстър възрази:
— Не, не мисля, че дори госпожа Гарднър ще повярва в престъпление, станало тук. Това не е място, където може да се намери труп.
Детективът се размърда леко на стола си и възрази:
— Но защо не, мадмоазел? Защо тук, на Острова на контрабандистите, да не може да има това, което вие наричате „труп“?
Емили Брюстър каза:
— Не зная. Предполагам, че някои места са по-подходящи от други. Това не е такова място… — Тя спря, защото се оказа, че й е трудно да обясни какво има предвид.
— Романтично е, да — съгласи се Еркюл Поаро. — Спокойно е. Слънцето блести. Морето е синьо. Но вие, госпожице Брюстър, забравяте, че злото е навсякъде под слънцето.
Свещеникът се размърда на стола си. Наведе се напред. Ясните му сини очи заблестяха. Емили Брюстър сви рамене.
— О! Разбира се, това ми е известно и все пак…
— И все пак това ви изглежда неподходящ декор за престъпление. Забравяте едно нещо, госпожице.
— Човешката природа, вероятно?
— Да, това. Винаги това. Но не това исках да кажа. Исках да изтъкна, че всички тук са на почивка.
Тя го погледна озадачено.
— Не разбирам.
Еркюл Поаро се обърна към Емили, сияещ от любезност и поучително размаха пръст.
— Да кажем, че имате враг. Ако го проследите в апартамента му, в кантората му или на улицата — eh bien3, трябва да имате причина — трябва да дадете обяснение за това. Но тук край морето никой не трябва да дава обяснения за себе си. Дошли сте в залива Ледъркум, защо? Parbleu4! Август е — през август се ходи на море — вие сте на почивка. Ето, съвсем естествено е да сте тук, и господин Лейн да е тук, и майор Бари да е тук, и госпожа Редфън със съпруга си да е тук. Защото в Англия се ходи на море през август.
— Да — призна госпожица Брюстър, — много оригинална идея наистина. Ами семейство Гарднър? Те са американци.
Поаро се засмя.
— Дори госпожа Гарднър, както самата тя ни каза, има нужда от почивка. А също така, тъй като тя разглежда Англия, непременно трябва да прекара две седмици край морето — като добър турист, ако не друго. На нея й е приятно да наблюдава хората.
Госпожа Редфън промърмори:
— Вие също обичате да наблюдавате хората, струва ми се?
— Мадам, ще си призная. Така е.
Тя замислено отбеляза:
— Виждате… твърде много неща.
Настъпи кратка пауза. Стивън Лейн се изкашля и смутено изрече:
— Заинтересува ме, мосю Поаро, нещо, което току-що казахте. Казахте, че навсякъде под слънцето се извършват злини. Почти същото пише и в „Еклесиаста“. — Той замълча, а после цитира: — „Да, и пълни със злини са сърцата на човешките деца, и лудостта е в техните сърца дорде са живи.“ — Лицето му се озари от почти фанатична светлина. — Зарадвах се да чуя това от вас. В наше време никой не вярва в злото. В най-добрия случай го разглеждат като най-обикновено отрицание на доброто. Зло, казват хората, вършат онези, които не са видели нищо добро… които са недоразвити, които трябва да бъдат по-скоро съжалявани, отколкото обвинявани. Но, мосю Поаро, злото е нещо реално. То е факт. Вярвам в Злото така, както вярвам в Доброто. То съществува! То е силно! То крачи по земята! — Той спря. Дишаше ускорено. Избърса челото си с носната си кърпа и погледна извинително. — Извинете. Увлякох се.