Еркюл Поаро измърмори:
— И сега виждате някаква аналогия със смъртта на госпожа Маршъл?
— Ами исках да кажа… удушена, виждате ли? Същото нещо. На човека внезапно му причернява!
Детективът попита:
— Мислите, че капитан Маршъл се е чувствал така?
— О, вижте, не съм казвал такова нещо. — Лицето на майор Бари стана още по-червено. — Изобщо нищо не съм казвал за Маршъл. Изключително симпатичен човек. За нищо на света не бих изрекъл и дума против него.
Поаро измърмори:
— А, pardon19, но вие наистина споменахте за естествена реакция от страна на един съпруг.
Майор Бари избъбри:
— Ами, искам да кажа, мисля си, че нея си я биваше. А? Добре беше оплела младия Редфън. А преди него вероятно е имало и други. Но най-смешното е, знаете ли, че съпрузите са големи тъпанари. Удивително! Това неведнъж ме е изненадвало. Виждат, когато някой си пада по жена им, но не забелязват, че тя си пада по него! Спомням си един такъв случай в Пуна. Много красива жена. Господи, тя доста разигра мъжа си…
Полковник Уестън се размърда малко нервно и го прекъсна:
— Да, да, майор Бари. За момента ни е необходимо просто да установим фактите. Вие лично нищо не знаете — нещо, което да сте видели или забелязали, и което би могло да ни помогне в този случай?
— Ами, наистина, Уестън, не мога да кажа, че знам. Един следобед я видях с младия Редфън в Залива на чайките — тук той намигна с разбиране и дрезгаво се изсмя, — много беше хубаво. Но това не са такива показания, каквито търсите, ха, ха!
— Тази сутрин вие изобщо ли не сте виждали госпожа Маршъл?
— Тази сутрин никого не видях. Ходих до Сейнт Лу. Такъв ми е късметът. Място, където месеци наред нищо не се случва, а когато се случи — аз го пропускам! — В гласа му имаше искрено съжаление.
Полковник Уестън му напомни:
— Значи ходихте до Сейнт Лу?
— Да, трябваше да се обадя по телефона. Тук няма телефон, а онова подобие на поща в Ледъркум не е много надеждно.
— Строго поверителни ли бяха телефонните ви обаждания?
Майор Бари отново намигна жизнерадостно.
— Ами, и бяха, и не бяха. Исках да се свържа с един приятел и да го накарам да заложи на един кон. Не можах да се свържа, ужасен късмет.
— Откъде се обаждахте?
— Телефонна кабина в централната поща в Сейнт Лу. А на връщане се обърках… тези отвратителни улички… криволичещи насам-натам. Трябва да съм изгубил най-малко час за това. Проклето място. Върнах се едва преди час и половина.
Полковник Уестън попита:
— Да сте срещнали или да сте говорили с някого в Сейнт Лу?
Майор Бари каза, хилейки се:
— Искате някой да потвърди алибито ми? Не мога да се сетя. В Сейнт Лу видях около петдесет хиляди души — но това не потвърждава, че те си спомнят да са ме виждали.
Началникът на полицията каза:
— Нали знаете, трябва да питаме за тези неща.
— Прав сте. Може винаги да разчитате на мен. Щастлив съм да помогна. Много привлекателна жена беше убитата. Бих искал да ви помогна да заловите човека, който го е направил. Убийство на безлюдния плаж — обзалагам се, че така ще пише във вестниците. Напомня ми за времето…
Инспектор Колгейт беше този, който твърдо прекъсна тези последни спомени и с хитра маневра изтласка словоохотливия майор през вратата.
Връщайки се, той отбеляза:
— В Сейнт Лу е трудно да се направи проверка за каквото и да било. Средата на сезона е.
Началникът на полицията се съгласи:
— Да, не можем да го изключим от списъка. Не че сериозно вярвам, че е замесен. Наоколо се мотаят купища стари досадници като него. Спомням си един-двама от времето, когато бях войник. Все пак — той е една възможност. Оставям всичко това на вас, Колгейт. Проверете в колко часа е изкарал колата, гориво и други подобни. Теоретично е възможно той да е паркирал колата на някое усамотено местенце, да се е върнал пеша дотук и да е отишъл до залива. Но не ми изглежда правдоподобно. Би рискувал твърде много да бъде забелязан.
Колгейт кимна:
— Разбира се, днес тук има много автобуси за екскурзии. Чудесен ден. Започват да пристигат към единайсет и половина. Приливът беше в седем. Пълният отлив настъпва към един часа. Навсякъде по пясъците и по свързващия път ще има хора.