Полковник Уестън каза:
— Може и да сте права, госпожице Брюстър.
Тя отговори убедено:
— Сигурна съм, че съм права. Когато една жена е ни повече, ни по-малко противна, то тогава самата тя ще ни насочи към най-добрата възможна следа. Не сте ли съгласен с мен, мосю Поаро?
Еркюл Поаро вдигна глава. Очите му срещнаха нейните уверени сиви очи. Той отвърна:
— О, да… съгласен съм с това, което току-що казахте. Арлин Маршъл е най-добрата, единствената следа към собствената си смърт.
Госпожица Брюстър каза рязко:
— Добре тогава.
Тя стоеше там, изправена, едра, а хладният й самоуверен поглед се плъзгаше от единия към другия от мъжете.
Полковник Уестън я увери:
— Можете да бъдете сигурна, госпожице Брюстър, че каквато и улика да има в миналото на госпожа Маршъл, няма да я пренебрегнем.
Емили Брюстър излезе.
VI.
Инспектор Колгейт се размърда и замислено промърмори:
— Тя е решителна, да. И изля злобата си към мъртвата, точно така, изля я. — Той спря за миг и отбеляза: — Жалко е някак си, че има желязно алиби за цялата сутрин. Забелязахте ли ръцете й, сър? Големи като на мъж. И е яка жена — толкова силна, дори по-силна от много мъже, бих казал…
Той пак замълча. Погледът му към Поаро беше почти умоляващ:
— И казвате, че тази сутрин изобщо не е напускала плажа, мосю Поаро?
Детективът поклати глава.
— Скъпи ми инспекторе, тя дойде на плажа, преди госпожа Маршъл да е била достигнала Залива на елфите и беше пред очите ми до момента, когато отплаваха с лодката заедно с Редфън.
Инспектор Колгейт мрачно каза:
— Тогава това напълно я изключва.
Изглеждаше разстроен от този факт.
VII.
Както винаги Еркюл Поаро усети силно задоволство, когато видя Розамънд Данли.
Тя внасяше някаква своя изтънченост дори в едно сиво полицейско разследване на грозните факти на убийството.
Седна срещу полковник Уестън и обърна към него сериозното си и интелигентно лице.
— Трябват ли ви името и адресът ми? Розамънд Ан Данли. Занимавам се с производство и търговия на дрехи под името „Роза Монд Лимитид“ на Брук Стрийт, № 622.
— Благодаря ви, госпожице Данли. Сега можете ли да ни кажете нещо, което да ни помогне?
— Всъщност не мисля, че мога.
— Вашите собствени действия…
— Закусих към девет и половина. После се качих в стаята си, взех си няколко книги и чадъра за слънце и отидох на скалата — на Слънчевата тераса. Трябва да е било към десет и двайсет и пет. Върнах се в хотела към дванайсет без десет, качих се горе, взех си ракетата за тенис и отидох на корта, където играх тенис до обяд.
— Били сте на издадената скала, наричана в хотела Слънчевата тераса, от десет и половина до дванайсет без десет?
— Да.
— Видяхте ли изобщо тази сутрин госпожа Маршъл?
— Не.
— Видяхте ли я от скалата, когато е карала водното си колело, заобикаляйки към Залива на елфите?
— Не, тя трябва да е минала, преди аз да отида там.
— Забелязахте ли тази сутрин някой друг с водно колело или с лодка?
— Не… мисля, че не. Виждате ли, аз четях. Разбира се, вдигах поглед от време на време, но морето всеки път беше съвсем пусто.
— Не забелязахте дори господин Редфън и госпожица Брюстър, когато са завивали от там?
— Не.
— Познавали сте се, струва ми се, с госпожа Маршъл?
— Капитан Маршъл е стар приятел на семейството. Бяхме съседи. Не бях го виждала обаче от доста време — трябва да има около дванайсет години.
— А съпругата му?
— Преди да я срещна тук, не съм разменила с нея дори няколко думи.
— Доколкото знаехте, капитан и госпожа Маршъл бяха ли в добри отношения?
— В изключително добри отношения, бих казала.
— Капитан Маршъл беше ли предан на жена си?
Розамънд отговори:
— Може и да е бил. Всъщност нищо не мога да ви кажа за това. Капитан Маршъл е доста старомоден… той няма съвременния навик да разгласява семейните неразбирателства.
— Харесвахте ли госпожа Маршъл, госпожице Данли?