Той протегна ръка и Поаро го взе.
Скъпа Арлин,
Боже, колко съм тъжен. Заминавам за Китай и може би пак няма да те видя с години. Не знаех, че един мъж може непрекъснато да е луд по някоя жена, както аз по теб. Благодаря ти за чека. Сега няма да ме дадат под съд. Но беше на косъм и всичко това, защото исках да спечеля много пари за теб. Можеш ли да ми простиш? Исках да сложа диаманти на ушите ти — на твоите прекрасни уши… а на врата ти — големи млечнобели перли, само дето казват, че перлите в днешно време не ги бива. Един приказен смарагд тогава? Да, точно така. Голям смарагд, студен и зелен, но пълен със скрит огън. Не ме забравяй — но ти няма да ме забравиш, зная. Ти си моя завинаги.
Довиждане — довиждане — довиждане.
Инспектор Колгейт каза:
— Може би си струва да открием дали Дж. Н. наистина е заминал за Китай. В противен случай… ами, той може да е човекът, когото търсим. Побъркан по жената, идеализира я, внезапно открива, че е бил изигран като някой мухльо. Струва ми се, че това е младежът, за когото спомена госпожица Брюстър. Да, мисля, че това може да се окаже полезно.
Еркюл Поаро кимна:
— Да, това писмо е важно. Намирам го за много важно.
Той се обърна и се загледа в стаята — шишенцата на тоалетката, отворения гардероб и една голяма кукла палячо, нагло изтегнала се на леглото.
Отидоха в стаята на Кенет Маршъл.
Тя беше в съседство с тази на жена му, но без свързваща ги врата и без балкон. Гледаше в същата посока и имаше два прозореца, но беше много по-малка. На стената между двата прозореца висеше позлатено огледало. Тоалетната масичка беше в ъгъла зад прозореца вдясно. На нея имаше две четки от слонова кост, четка за дрехи и лосион за коса. В ъгъла до прозореца от лявата страна беше писалището. Върху него стоеше отворена пишеща машина, а до нея бяха наредени куп документи.
Колгейт набързо ги прегледа и отбеляза:
— Всичко изглежда съвсем достоверно. Аха, ето го писмото, за което ни спомена тази сутрин. С дата двайсет и четвърти — това беше вчера. А ето го и плика с пощенското клеймо на Ледъркум Бей от тази сутрин. Изглежда няма измама. Сега ще добием представа дали е било възможно да приготви отговора си предварително.
Той седна.
Полковник Уестън каза:
— Ще ви оставим да работите, а ние ще хвърлим по един поглед и в останалите стаи. На гостите беше забранено да влизат в този коридор досега и те започват малко да нервничат.
Веднага след това влязоха в стаята на Линда Маршъл. Тя беше обърната на изток с изглед към скалите.
Уестън поразгледа наоколо и промърмори:
— Не мисля, че има нещо интересно тук. Но е възможно Маршъл да е сложил в стаята на дъщеря си нещо, което не иска да открием. Макар че е малко вероятно. Не е като да има някакво оръжие или нещо друго, от което човек гледа да се отърве.
Той излезе.
Еркюл Поаро поостана. В камината намери нещо, което го заинтересува. Нещо беше изгорено там неотдавна. Коленичи и започна да рови търпеливо. Постави находките си върху лист хартия. Голяма бучка от восък за свещи с неправилна форма, няколко парчета зелена хартия или картон, вероятно лист от календар, тъй като имаше неизгоряло парченце с цифрата 5 и късче от нещо напечатано „благородни постъпки…“ Имаше и обикновена карфица и изгоряла органична материя, подобна на козина.
Поаро ги подреди в спретната редичка и се взря в тях.
Той измърмори:
— Върши благородни постъпки, а не само цял ден за тях да си мечтаеш. C’est possible22! Но какво да си мисли човек за цялата тази колекция? C’est fantastique23! — После взе карфицата. Той промърмори: — Pour l’amour de Dieu24! Възможно ли е това?
Еркюл Поаро се надигна от мястото до камината, където беше коленичил.
Огледа бавно стаята и този път имаше съвсем различно изражение. Стана мрачен и почти неумолим.
Вляво от полицата над камината имаше няколко рафта с редичка книги. Еркюл Поаро замислено проследи заглавията.
Една Библия, оръфано томче Шекспирови пиеси, „Сватбата на Уилям Аш“ от Хъмфри Уорд; „Младата мащеха“ от Шарлот Йънг; „Младежът от Шропшир“; „Убийство в катедралата“ от Елиът; „Жана д’Арк“ на Бърнард Шоу; „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл; „Горящият двор“ на Диксън Кар.
Поаро извади „Младата мащеха“ и „Уилям Аш“ и погледна размазания печат, поставен на заглавната страница. Когато се канеше да ги върне, погледът му попадна на една книга, която беше забутана зад другите. Беше малко томче, подвързано в кафява кожа.