— Да, права сте.
Поаро изглеждаше натъжен.
Розамънд каза:
— Кристин Редфън е била учителка, струва ми се. Тя е от тези, които мислят, че разумът управлява тялото. Очаква я жесток удар.
Поаро поклати глава огорчено. Розамънд стана с думите:
— Какво безсрамие, нали? — И добави мрачно: — Някой трябва да предприеме нещо срещу това.
II.
Линда Маршъл безстрастно разглеждаше лицето си в огледалото в спалнята си. Тя не можеше да понася лицето си. В този момент то й се струваше само кости и лунички. С неприязън огледа гъстата си мека кестенява коса (миша, така я наричаше наум), зелено-сивите си очи, високите си скули и удължената, агресивна линия на брадичката. Устата и зъбите й може би не бяха чак толкова лоши — но какво значение имаха зъбите, в края на краищата? А това отстрани на носа й — петно ли беше?
С облекчение реши, че не е петно. Помисли си: „Ужасно е да си на шестнайсет — направо ужасно.“
Човек някак си не знаеше къде точно му е мястото. Линда беше тромава като младо конче и настръхнала като таралеж. По всяко време беше наясно със своята непохватност и с факта, че е нещо неоформено. Не беше толкова зле, докато ходеше на училище. Но сега беше вече завършила. Никой изглежда не знаеше със сигурност какво щеше да прави след това. Баща й говореше неопределено за Париж — да я изпрати там следващата зима. Линда не желаеше да ходи в Париж — но не искаше да си бъде и у дома. Досега като че ли не беше успяла да разбере напълно колко много не харесваше Арлин.
Лицето на Линда се изопна, зелените й очи станаха неумолими.
Арлин…
Тя си помисли: „Тя е звяр — звяр…“
Мащехите! Ужасно е да имаш мащеха, всички казваха така. И това беше вярно! Не че Арлин беше груба с нея. Почти през цялото време тя не забелязваше момичето. Но когато го направеше, в погледа й, в думите й имаше ирония. Съвършената грациозност и самоувереността на нейните движения подчертаваха юношеската непохватност на самата Линда. Покрай Арлин човек чувстваше — о, какъв срам — колко е незрял и недодялан.
Но не беше само това. Не, не беше само това.
Линда се луташе неуверено в глъбините на ума си. Не успяваше много добре да определи чувствата си. Имаше нещо, което Арлин правеше на хората… на къщата…
„Тя е лоша — помисли си Линда убедено, — тя е съвсем, съвсем лоша.“
Но човек не можеше изведнъж да остави всичко. Не можеше просто да си вирне носа, изсумтявайки презрително в знак на морално превъзходство, и да я изхвърли от мислите си.
Имаше нещо, което тя правеше на хората. Баща й сега беше съвсем различен…
Тя се мъчеше да разгадае това. Баща й, когато идваше да я вземе след училище. Баща й, когато я заведе на екскурзия с кораб. И баща й вкъщи — с Арлин. Всичко… всичко някак си прикрито и в същото време — не…
Линда си помисли: „И така ще продължава. Ден след ден, месец след месец. Не мога да го понеса.“
Животът се простираше пред нея — безкрайна поредица от дни, затъмнявани и отравяни от присъствието на Арлин. Все още дете, нейното чувство за пропорция беше още слабо. Една година за Линда изглеждаше като вечност.
В съзнанието й се надигна изгаряща омраза към Арлин. Тя си помисли: „Бих искала да я убия. О! Така ми се иска тя умре…“
Откъсна очи от огледалото и погледна надолу към морето.
Това място беше наистина доста приятно. Или би могло да бъде. Всички тези плажове, заливчета и чудновати пътечки. Имаше много неща за разглеждане, места, където човек може да се отдели и да безделничи. Имало и пещери, така й бяха казали момчетата на семейство Коуън.
Линда си помисли: „Да можеше само Арлин да изчезне, как бих могла да се забавлявам.“
Мислите й се върнаха към вечерта на пристигането им. Пътуването от сушата беше вълнуващо. Приливът беше залял свързващия път. Те дойдоха с лодка. Хотелът изглеждаше вълнуващ, необикновен. И тогава на терасата висока, чернокоса жена скочи и каза:
— Я, Кенет!
А баща й, ужасно изненадан, беше възкликнал:
— Розамънд!
Линда разгледа Розамънд Данли строго и критично, както е присъщо за всички млади хора.