— Трябва ли да ни напуснеш? — попитах го аз.
Злочестие не отвърна.
— Злочестие! След като си дал силите си, очаква ли се да си тръгнеш?
— Че защо ще оставам на това ужасно място по-дълго, отколкото трябва? — презрително каза той.
— В паралелния свят на Меган — прошепнах аз. — Там ти си напуснал и мракът не е обзел Епичните. Тук ти остана… и по някакъв начин си ни заразил. Омразата ти, ненавистта ти. Ти си направил всеки Епичен свое копие, Злочестие.
Меган беше казала, че страхът ѝ от огън въобще не бил толкова изявен преди пристигането на силите. Страхът ми от дълбочините започна след като очите му се бяха спрели върху мен. Каквото и да вършеше Злочестие, каквото и да беше той — загнездеше ли се в някого, увеличаваше страховете му до неестествен размер.
А когато хората бяха изложени на тези страхове — на мразените от него неща — Злочестие се оттегляше. Силите ги нямаше и мрака го нямаше.
Заставането срещу страховете някак си го предизвикваше. Трябваше да го предизвиква. Какво ставаше, когато човек застане срещу страховете си?
Те са мои, беше казала Меган. Притежавам ги.
Искри. Това значеше ли, че е взела силите и изцяло е прогонила Злочестие? Че ги е отделила от мрака?
— Всички вие толкова се оправдавате — продължи Злочестие. — Отказвате да видите какво представляват хората, само да се сдобият с малко сила.
Той ме погледна.
— Какво представляваш ти, Дейвид Чарлстън. Скрил си го от останалите, но не можеш да заблудиш източника. Аз знам какво си ти. Кога ще го пуснеш на свобода? Кога ще разрушаваш, каквато е съдбата ти?
— Никога.
— Глупости! Такава е природата ти. Виждал съм го толкова много пъти.
Той пристъпи към мен.
— Как го направи? Как не ме допусна толкова дълго?
— Затова ли дойде при нас? — попитах го аз. — В Илдития? Заради мен?
Злочестие ме изгледа кръвнишки. Дори и сега, след като го видях в целия му блясък, си останах с впечатлението, което винаги съм имал от него — едно голямо разглезено дете.
— Злочестие — продължих аз. — Трябва да си вървиш. Остави ни.
Той подсмръкна.
— Нямам позволение да си вървя, докато работата ми не е свършена. Казаха го ясно, след като аз…
— Какво?
— Не виждам да отговаряш на въпросите, които ти поставих — завърши той, обърна се и отново загледа през прозореца си. — Защо не прие силите си?
Облизах устни. Сърцето ми блъскаше.
— Не мога да бъда Епичен — отговорих аз. — Баща ми ги чакаше…
— И?
— Аз… — и замлъкнах. Не можех да го произнеса.
— Единадесет години и продължавате да съществувате — промърмори Злочестие. — Да, чезнете, но и все още ви има. Десет години живях сред вас като дете, преди да избягам тук.
Тогава се появи Злочестие, помислих си аз. Когато е бил десетгодишен — и когато е решил да започне да дава силите.
— Това място — продължи той, — което е по-близо до дома ми от всяко друго в този скапан свят. Но… установих, че трябва да започна отново да слизам долу, сред вас. Трябваше да разбера. Какво виждате във всичко това? Вече единадесет години не успявам да го открия…
Погледнах тънкия детонатор, все още стиснат в ръката ми. Имах отговорите си. Вярно е, че те повдигаха още въпроси. Кое е мястото, откъдето е дошъл? Защо искаха да ни унищожат? Държеше се, като че ли е предопределено, но от кого и защо?
Въпроси, чиито отговори вероятно нямаше да науча. Съжалявах единствено, че не се сбогувах с Меган. Исках една последна целувка за сбогом.
Казвам се Дейвид Чарлстън.
Натиснах копчето.
И убивам Епични.
Бомбата избухна.
49.
Експлозията разкъса стъклената космическа станция и я натроши на парчета. Топлината и силата ме удариха веднага, а после ме заобиколиха. Изтекоха в протегнатата длан на Злочестие, всмукани като вода през сламка.
Всичко свърши за миг. Зад мен станцията се сглоби отново; стъклото се събра и се залепи.
Стоях като идиот и не спирах да натискам копчето.
— Мислеше си — заговори Злочестие, без да се обръща — че собствената ми сила може да ме унищожи? Може би в това би имало нещо поетично. Но аз съм повелител на силите, Дейвид. Познавам ги всичките, в цялата им сложност. Да, мога да ти кажа как действа Илдития. Да, мога да обясня какво върши Меган при прескачането в други светове — като основни и временни възможности. Но аз наистина съм безсмъртен. Нито една от силите не може да ме нарани за постоянно.