— Мизи каза, че може да взриви мястото, след като избягаме.
— И ти я накара вместо това да го взриви върху нас? — каза Меган, взе пушката ми и ми я даде, а после грабна своята.
— Мислех си как твоите илюзии са получени от алтернативни реалности, нали така? И колкото по-близо е дадена реалност до нашата, толкова по-лесно се взема от нея? Ти беше наистина уморена…
— И още съм.
— … и прецених, че използваш реалност, която е много подобна на нашата. Експлозии отгоре. Мизи беше разположила зарядите. Затова предположих, че ще се получи по същия начин.
Меган отново ме хвана под мишницата и ми помогна да изкуцукам покрай отломките. Застреля един дрон, който опитваше да се измъкне от разни паднали камъни.
— Можеше и да не се получи — тихо каза тя. — Нещата не винаги стават като в другите реалности. Можеше да предизвикаш смазването си, Дейвид.
— Е, не го предизвиках — отговорих аз, — тъй че засега сме в безопасност…
Прекъснах, понеже в коридора отекнаха звуци, идващи отнякъде далеч зад нас. Металически звуци. Бръмчене на коптери. Триене върху метал.
Меган погледна първо мен, после изхода в гората, който все още беше на сто стъпки пред нас.
— Да побързаме — казах аз и закуцуках напред.
Вместо да отговори, Меган свали ръката ми от раменете си и я опря на стената, за да мога да се надигна.
— Ще ти е нужно време, за да излезеш — обясни тя.
— Затова трябва да побързаме.
Меган нарами пушката си, после се обърна отново с лице към коридора.
— Меган!
— Онова място зад отломките може да се отбранява — каза тя. — Мога да ги задържа доста дълго. Тръгвай.
— Но…
— Дейвид, моля те. Просто тръгвай.
Хванах я за рамото, придърпах я към мен и я целунах. При това кракът ми се усука и болката пламна нагоре по цялата ми страна, но както и да е. Една целувка от Меган си заслужаваше.
Пуснах я. И после тръгнах, както ми беше казала.
Чувствах се страхливец, обаче да си част от отряд означава да си даваш сметка кога някой може да свърши по-добра работа от теб. А да си мъж означава да се научиш да оставяш безсмъртната си приятелка от време на време да е герой.
Щях обаче да се върна за нея, мъртва или не. При това скоро. Няма начин да оставя тялото ѝ да свърши като онези във ваните, които намерих. Запрепъвах се по наклона, мъчейки се да не мисля какво може да се случи на Меган. Щеше да ѝ се наложи да се застреля, когато дроновете вземеха надмощие, понеже не можеше да рискува да я пленят.
Зад мен Меган откри огън; пушечните изстрели отекваха в стоманения коридор. Дроновете забързаха с тракане. Последва автоматична стрелба.
Почти бях стигнал до изхода, но забелязах сенки под слънчевата светлина навън. Почваше да ми призлява от дронове. Свих се от болка, когато извадих пистолета си. За щастие, сенките се преобразиха в як чернокож мъж с тясно тъмно облекло, очила за нощно виждане на челото и много, много пушки в ръцете. Ейбрахам изруга, когато ме зърна; гласът му беше леко обагрен с френски акцент.
— Как си? — попита той и забърза надолу по късия склон. — А Меган?
— Прикрива бягството ни — отговорих аз. — Иска да тръгваме без нея.
Ейбрахам ме погледна в очите, после кимна и се обърна да измине с мен последните няколко стъпки.
— Дроновете отвън влязоха в комплекса, веднага щом те забелязаха — каза той. — Всички други са при джиповете.
Значи имахме шанс.
— Тя е Епична.
Подскочих и се озърнах. Беше гласът от по-рано. Да не би някой дрон да ни беше намерил?
Не. Един панел на стената се беше превърнал в дисплей. На екрана с лице към нас беше същата смътна фигура.
— Дейвид? — каза Ейбрахам, застанал на светло пред отворения покрив на изхода. — Да вървим.
— Тя е Епична — казах аз, обърнат към екрана, вместо да тръгна. Тази фигура… позната ли ми беше?
Внезапно се включи светлина, разпръсна сенките и разкри набит възрастен мъж, кръглоглав, ако не се броят няколко кичура бяла коса, които стърчаха почти като корона. Виждал го бях и преди. Навремето. На една снимка на Проф отпреди много години.
— Днес видях нещо невероятно — каза мъжът. — И то ме изпълва с любопитство. Ти си онзи, когото наричат Убиеца на Стоманеното сърце, нали. Да… Момчето от Нюкаго. Ти не убиваш ли Епични?
— Само онези, които заслужават — отговорих аз.