Выбрать главу

Искри, те поздравяваха един Епичен.

— Не… — изрече Злочестие. Погледна Зарево, а после хората. — Този трябва… той трябва да е аномалия… Като твоята Меган…

— Нима? — казах аз и огледах околността. Видях как от града се издига фигура — фигурата, която чаках. Той се насочи към нас, а зад него се вееше наметалото му. Познавах твърде добре тези дрехи.

Хванах Злочестие за предницата на ризата.

— Погледни! — казах аз. — Виж място, на което Епичните са свободни от развалата ти. Виж този, който идва, най-ужасният от тях. Убиец и унищожител в нашия свят. Злочестие, погледни и виж, че тук Стоманеното сърце е герой!

Протегнах ръка настрани, щом фигурата кацна на покрива.

— Това… — отбеляза Злочестие — не е Стоманеното сърце.

Какво?

Отново погледнах фигурата. Великолепна сребърна наметка. Торбести черни панталони, изопната по могъщото тяло риза. Това беше костюмът на Стоманеното сърце, макар че сега имаше знак на гърдите. Това беше единствената разлика в облеклото.

Но лицето… лицето беше на добър човек, а не на тиранин. Кръгловати черти, оредяваща коса, широка усмивка и такива разбиращи очи.

Блейн Чарлстън.

Баща ми.

51.

— Моят Дейвид — прошепна Татко. — Малкият ми Дейвид…

Не можех да говоря. Не можех да се помръдна. В този свят баща ми беше Епичен.

Не — в този свят баща ми беше Епичният.

Той неохотно пристъпи напред — толкова плахо действие за човек с мускулатурата, стойката и царствения вид на могъщ Епичен.

— О, синко. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Смаяно пуснах Злочестие. Татко направи още крачка напред, а после аз го прегърнах.

Всичко излезе. Притеснението, ужасът, безсилието и вцепеняващото изтощение. Изляха се в накъсани хлипания.

Освободих повече от десетилетие болка и мъка, десетилетие на загуба. Той ме държеше здраво и миришеше като баща ми — Епичен или не.

— Синко — каза той, докато ме стискаше и плачеше. — Аз те убих. Не го исках. Опитах да те защитя, да те спася. Но ти умря. Ти умря.

— Аз те оставих да умреш — прошепнах аз. — Не ти помогнах, не се изправих. Гледах го как те убива. Бях страхливец.

Думите ни се объркаха. За един миг обаче по някакъв начин всичко беше наред. Аз бях в ръцете на баща си. Невъзможно, но истина.

— Но… това е той — прошепна Злочестие зад нас. — Мога да видя силите. Същите сили.

Най-накрая пуснах баща си, а той продължи да стиска ръката ми със защитен жест. Злочестие отново гледаше нощното небе.

— Ти ли го доведе тук? — попита баща ми.

Злочестие кимна разсеяно.

— Благодаря ти, герой — продължи баща ми с увереност, каквато не бях виждал у него отпреди смъртта на Мама. — Благодаря ти за този дар. В твоя свят трябва да си изключително състрадателен човек.

Злочестие ни гледаше и се мръщеше — баща ми, после мен, после обратно.

— В името на Вечните Искри — прошепна Злочестие. — Виждам го.

Усещането започна да избледнява. Силата на Меган се изчерпваше и скоро щяхме да се върнем.

Отново сграбчих баща си.

— Тръгвам — започнах аз. — Нямам избор. Но… татко, прощавам ти. Знай, че ти прощавам.

Нямаше нужда да се казва, но знаех, че трябва да го кажа.

— Прощавам ти — със сълзи в очите ми каза баща ми. — Моят Дейвид… Достатъчно е да знам, че някъде ти все още си жив.

Светът избледня, а заедно с него и баща ми. Очаквах болка, залитане, разкъсване — но изпитвах само мир.

Той беше прав. Достатъчно бе.

Злочестие и аз отново се появихме на стъклената космическа станция. Меган и Проф стояха в готовност — тя с пистолета, а той с копия от светлина. Вдигнах ръце, за да ги спра.

Злочестие остана в човешкото си въплъщение. Не се промени — просто коленичи на стъкления под и гледаше невиждащо. Най-накрая от него започна да се излъчва слаба червена светлина и той ни погледна.

— Вие сте зли — почти умолително каза той.

— Аз не съм — отвърна Меган.

— Вие ще… вие ще унищожите всичко… — продължи той.

— Не — грубо отсече Проф. — Не.

Злочестие ме погледна, както стоях до другите.

— Развалата ти не е достатъчна — казах аз. — Страховете ти не са достатъчни. Омразата ти не е достатъчна. Ние няма да го направим, Злочестие.

Той се обгърна с ръце и взе да се олюлява.

— Знаеш ли в какво е разликата? — попитах го аз. — Причината нашите сили да се отделят от твоите? Едно и също нещо е станало с всички нас. Меган е изтичала в горяща сграда. Аз влязох в океана. Едмънд и кучето. А Проф дойде тук. Не е само да застанеш срещу страховете…