— … а и да ги преодолееш — прошепна Злочестие и след мен погледна другите, — за да спасиш някого.
— Страхуваш ли се от това? — кротко го попитах аз. — Че ние не сме това, за което си ни смятал? Плаши ли те разбирането, че дълбоко в себе си хората не са чудовища? Че вместо това ние сме добри?
Той ме изгледа, после рухна и се сви на стъкления под. Червената светлина в него избледня, а после той просто постепенно изчезна. Докато нямаше нищо.
— Ние… убихме ли го? — попита Меган.
— Нещо такова — отвърнах аз.
Станцията избоботи и се наклони.
— Знаех си, че е твърде ниско за такава орбитална скорост! — викна Проф. — Искри. Трябва да викнем Тиа и…
Той побледня.
Цялата станция се наклони и ни запрати към тавана. Злочестие я беше държал на място. Тя затрещя, а стъклото взе да се пука от вътрешното налягане. За секунди се понесохме към Земята, а станцията се разпадаше около нас.
Само че аз бях спокоен.
Защото в другия свят на ризата на баща ми имаше символ. Символ, който познавах — стилизираната буква S. Символ, който означаваше нещо. Символът на Верните.
Ще има герои. Просто почакай.
Взех силата вътре в мен.
Епилог
Седях на хълма и си почивах в сянката на падналата космическа станция — която превърнах в стомана, докато падахме. Извърших трансформацията, а после излязох през една от страничните дупки. Хванах нещото, забавих го, после го изведох от смъртоносната му спирала и най-накрая го поставих тук.
Да де… разбих го тук. Излиза, че летенето е много по-трудно, отколкото си го мислят хората. Във въздуха бях ловък колкото седемнадесет престарели моржа, които опитват да жонглират с жива риба меч.
Май трябва да поработя върху това сравнение.
Дойде Меган, лъчезарна както винаги, въпреки охлузванията от — хм — не достатъчно плавното приземяване. Седна и стисна ръката ми.
— Така — каза тя — ти ще станеш свръхсилен?
— Де да знам — отвърнах аз и стиснах мускули. — Стоманеното сърце беше, баща ми е. Може и да върви с набора.
— Би трябвало да компенсира за ужасните целувки.
— Ей, за да оправиш това, трябва само да ме оставиш да се упражнявам.
— Вземам си бележка.
Според Летящ рицар, който изпращаше коптер за нас, се намирахме някъде в Австралия. До пристигането му щяха да минат часове. Не се доверявах на летателните си умения за връщането ни в Северна Америка.
Кимнах към другия хълм.
— Как е той?
— Зле — каза Меган и погледна силуета на Проф, седнал и вперил поглед в небето. — Ще трябва да живее с това, като мен. Нещата, които сме извършили, овладени от тъмнината… е, усещаме ги като свои действия. Понякога като насън, но все пак наш избор. Мога да си спомня и как съм им се наслаждавала…
Тя потръпна, а аз я придърпах. След това Проф никога вече нямаше да бъде същият. Щеше ли въобще някой от нас?
— Силите му все още действат? — попитах аз — Като твоите?
Тя кимна и погледна мобилния си.
— Ейбрахам и Коуди са добре, макар че Проф ще трябва отново да създаде ръката на Ейбрахам. И… хм… трябва да прочетеш това.
Показа ми съобщението от Летящ рицар.
— Мизи? — попитах я аз.
Меган кимна.
— Искри. Чудя се как ли ще приеме, че е Епичен.
— Е, без мрака… — Меган сви рамене.
Наистина го нямаше, доколкото можехме да кажем. Меган обаче смяташе, че Злочестие може и да се върне. Аз не.
Пред нас изникна светлина и се превърна в очилат мъж с козя брадичка, облечен в тренчкот.
— А! — изрече Разрушение. — Вие сте тук.
И прибра мобилния, който носеше.
Хм. Все пак коптерът можеше и да не ни потрябва. Поех дълбоко дъх и станах, изпълнен с надежда. Усмихнах се на Разрушение и протегнах ръка към него.
Той извади меча си от ножницата — да, все още носеше меч — и го насочи към мен.
— Ти постъпи добре и бъди благословен, понеже събори дракона от небето. Ще ти дам седмица да се възстановиш. Следващата ми цел е Торонто. Можеш да се изправиш срещу мен там и ще видим какво ще излезе от нашия сблъсък, коннико.
— Разрушение — с молба в гласа обясних аз. — Злочестие го няма.
— Да — отговори той и прибра меча си.
— Мракът си отиде — продължих аз. — Няма нужда да бъдеш зъл.
— Аз не съм — каза той. — Благодаря ти, Убиецо на Стоманеното сърце, задето ми даде тайните, които знаеш. Сега знам защо мракът ме остави преди пет години, когато застанах срещу страха си. Оттогава съм свободен от него.