— А Джонатан Федрус?
— Джонатан Федрус си отиде — меко рече Ейбрахам. — Остана само Епичният на име Ослепителния. Ще направим каквото е нужно.
Аз не казах нищо. Не че не бях съгласен с Ейбрахам, но ми беше трудно да изрека думите.
Мъжът ни изучаваше. Внезапно стрелбата зад нас стихна.
— Отзовах машините си. Трябва да поговорим.
В отговор припаднах.
7.
— Нямаше да имаме този проблем, ако беше проявил готовност да търгуваш с нас.
Гласът на Меган. Ммм… Лежах в тъмнината, наслаждавах се на този звук и се подразних, когато следващият глас не беше нейният.
— Какво се очакваше да направя? — Гласът на онзи мъж. От Оръжейната. — Първо получавам вест, че Федрус се е обърнал, после вие веднага се свързвате с мен и искате оръжия? Не исках да имам нищо общо с това.
— Можеше да предположиш, че ще му се противопоставим — каза Ейбрахам. — Възмездителите няма да се съюзят с един тиранин, само защото някога е бил техен водач.
— Не разбрахте — отвърна мъжът. — Аз не ви отказах, защото мислех, че работите с него; искри, отказах ви, защото не съм идиот. Федрус знае прекалено много за мен. Аз няма да му се противя или да му продавам. Не исках да имам нищо общо с вас, хора.
— Защо тогава ни покани тук? — попита Меган.
Изстенах и с усилие отворих очи. Кракът ме болеше, но не колкото очаквах. Когато го местех, усещах само повърхностна болка. Но, искри, бях изтощен.
Примигнах. Очите ми фокусираха с труд, а след миг главата на Меган се появи над мен. Златистите ѝ коси надвисваха край лицето ѝ.
— Дейвид? — попита тя. — Как се чувстваш?
— Като парче хляб на рок парти.
Меган видимо се успокои и се обърна.
— Той е добре.
— Парче какво? — попита онзи от Оръжейната.
— Хляб — отговорих аз и приседнах с мъка. — На рок парти. Нали знаеш, никой не иска хляб на рок парти. Дошли са да видят готин рок. Затова хвърлят хляба на пода и той бива стъпкан.
— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.
— Съжалявам — изръмжах аз. — Обикновено съм по-красноречив, след като ме прострелят.
Намирах се в мрачна стая, пълна с твърде много дивани, на един от които лежах аз. Пред друг, дълъг, черен и прекалено мек, пред далечната стена, имаше ниска масичка, покрита с монитори и други компютърни джаджи, както и с малка камара мръсни чинии. Мъжът от Оръжейната седеше на трети диван, близо до мен, край малка нощна масичка, отрупана с шлюпки от фъстъци и две големи празни пластмасови чаши. До него седеше манекен в човешки ръст.
Сериозно. Манекен. От онези, които човек може да види в старите универсални магазини, за показване на облекло. Имаше дървено лице без никакви черти и беше облечен като нюкагския елит — с мека шапка и костюм на тънко райе. Сложен беше да седи в отпусната поза, с кръстосани крака и сключени ръце.
Добре…
Ейбрахам стоеше пред дивана със скръстени ръце. Още беше облечен в черния костюм за проникване. Беше свалил маската — тя висеше от колана му — обаче продължаваше да носи внушителната галватонична Р328, преметната на гърба му. Освен Меган, само той от отряда ми присъстваше в стаята.
— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Предполагам, че си похарчил целия бюджет за декориране за страховитата лаборатория.
Мъжът изсумтя.
— Лабораторията трябва да е чиста заради работата, която върша там. Поканих ви в дома си, млади човече. Рядка чест.
— Извинявам се, че не донесох малко мухлясали кори от пица като официален подарък — отвърнах аз и кимнах по посока на мръсните чинии на масата в другия край на стаята. Изправих се на крака и се олюлях, обаче успях да остана прав, с ръка на облегалката. Кракът ми пулсираше и като сведох поглед, установих, че са срязали панталоните ми, за да се доберат до раната.
Раната беше хванала кора и изглеждаше все едно зараства от седмици, може би от месеци.
— Хмм. Съжалявам, че не е напълно излекувана — каза мъжът. — Устройството ми не е толкова мощно, колкото някои други.
Кимнах на Меган, за да ѝ покажа, че съм добре. Тя не ми подаде ръка, за да се облегна, не и пред враг, но остана близо до мен.
— Къде сме? — попитах аз.
— Под Оръжейната ми — отговори мъжът.
— А ти си?
— Дийн Летящ рицар.
— Сериозно? — примигнах аз. — Тоест, това е името ти?
— Не — отвърна онзи. — Обаче името ми е глупаво. И използвам това.
Е, спечели точка за честност, макар че настръхнах при мисълта да се откажеш от името си. Не ми харесваше дори прякорът, който хората ми бяха дали — Убиецът на Стоманеното сърце. Дейвид Чарлстън беше достатъчно добро име. Дадено от баща ми. Сега то беше почти единственото, което ми беше останало от него.