— Иронично е да го казва човек, който е изградил кариерата си върху използването на силите на Епичните, и ги използва и в момента, за да го разнасят наоколо.
— А какво те кара да мислиш, че и аз не съм обсебен? Нека просто кажем, че говоря от опит. Епичните са едновременно странни, чудесни и ужасни. Не се оставяй това да те погълне. Може да те отведе на… трудни места.
Нещо в гласа му ме накара да се замисля за лабораторията с плаващите преспокойно във ваните телесни части. Този човек не беше съвсем с ума си.
— Ще го имам предвид — казах аз.
Продължихме заедно по коридора и подминахме някаква отворена врата. Не се удържах и надникнах вътре. Малката стая беше поразително чиста, а по средата имаше голяма метална кутия. Малко приличаше на ковчег и това впечатление не се смекчаваше от мъждивото осветление и стерилната студена миризма. До ковчега имаше дървена етажерка, като библиотечен шкаф с големи отделения. Във всяко имаше нещо дребно. Като че повечето предмети бяха дрехи. Шапки, ризи, кутийки.
Отделенията бяха надписани и успях да разчета няколко етикета: Демо, Абстрактния, Ударния…
Имената на Епични. Може би в онези фризери Летящ рицар държеше ДНК пробите, а тук пазеше трофеите си. Любопитното беше, че едно от най-големите отделения нямаше надпис, а само яке и нещо, което приличаше на чифт ръкавици, изложени на видно място и осветени от отделна лампа.
— Тук няма да намериш мотиватори — отбеляза Летящ рицар. — Само… сувенири.
— А как мога да намеря мотиватори? — попитах аз и го изгледах. — Какво всъщност са те, Летящ рицар?
Той се усмихна.
— Нямаш представа колко е трудно да попреча на хората да разберат отговора на този въпрос, момче. Номерът е, че ми е нужно някой навън да събира материали за мен, но не искам всеки срещнат да знае как сам да си прави мотиватори. Това означава дезинформация. Полуистини.
— Не си единственият, който прави мотиватори, Летящ рицар — каза Меган и пристъпи до нас. — Ромерокорп ги прави, а също и ИТС в Лондон. Не е някаква велика тайна.
— О, тайна е — възрази Летящ рицар. — Виждаш ли, другите компании знаят колко е важно да я опазят. Не мисля, че дори Джонатан знае цялата истина. — Той се усмихна, увиснал отпуснато от ръцете на манекена. Презрителната му усмивка вече ми втръсваше.
Манекенът се обърна и тръгна към друга врата.
— Чакай — казах аз и забързах след него. — Няма ли да влезем в стаята със сувенирите?
— Не. Там няма храна. — Манекенът отвори другата врата и аз видях печка и хладилник, макар че заради линолеума на пода и дългата маса в средата помещението приличаше повече на стола във Фабриката, отколкото на кухня.
Меган застана до мен в коридора, точно пред вратата, и аз ѝ хвърлих един поглед. Манекенът влезе и разположи Летящ рицар в меко кресло до масата. После отиде до хладилника и затършува за нещо, което не можех да видя.
— Бих могла да хапна — отбеляза Меган.
— Не ти ли се струва малко зловещо? — попитах я аз. — Говорим за машини, произведени от труповете на твоите хора, Меган.
— Аз не съм от някаква друга порода. Оставам си човек.
— Обаче имаш различно ДНК.
— И все пак съм човек. Не се опитвай да разбереш. Ще се побъркаш.
Обичайно усещане; опитите за научно обяснение бяха влудяващи в най-добрия случай. Когато Америка прие Закона за капитулацията, който поставяше Епичните вън от обсега на правната система, някакъв сенатор каза, че не би трябвало да очакваме човешките закони да са в състояние да ги обвържат, след като те не се подчиняват дори на физичните закони.
Наречете ме глупак, ако щете, обаче аз все още исках да разбера. Нужно ми беше в това да има смисъл.
Погледнах Меган.
— Не ми пука каква си, стига да си ти, Меган. Но не ми харесва да използваме трупове, без да разбираме какво правим с тях или пък как работи всичко това.
— Значи ще го измъкнем от него — прошепна тя и се приближи. — Прав си, мотиваторите са важни. Ами ако начинът, по който функционират, е свързан със слабостите или със страховете?
Кимнах. От кухнята се чуха още звуци. Пуканки? Надзърнах вътре и с изненада видях как Летящ рицар се разполага в креслото си, а манекенът стои до микровълновата и приготвя пуканки.
— Пуканки? — провикнах се аз. — За закуска?
— Апокалипсисът ни застигна преди повече от десет години, момче — отвърна той. — Живеем на границата, в пустошта.
— И това какво общо има?
— Ще рече, че добрите нрави са мъртви и погребани. Прав им път. Искри, ще ям за закуска каквото искам.