Понечих да вляза, но Меган ме улови за рамото и се приведе близо до мен. Миришеше на дим, на взривени боеприпаси, на барут от гилзи и на дърво от опожарена гора. Прекрасна, главозамайваща миризма, по-хубава от всеки парфюм.
— Какво се канеше да кажеш? — попита тя. — Когато говореше за себе си и Летящ рицар те прекъсна и не ти даде да довършиш?
— Нищо. Глупости.
Меган не ме пусна. Гледаше ме в очите и чакаше.
Въздъхнах.
— Приказвахте си колко съм обсебен. А не е така. Аз съм като… добре де, като роботизирана нокторезачка с парен двигател и размерите на стая.
Тя вдигна вежди.
— Общо взето, мога да правя само едно нещо — обясних аз. — Но проклет да съм, ще го правя наистина, наистина добре.
Меган се усмихна. Красива гледка. После по някаква причина ме целуна.
— Обичам те, Дейвид Чарлстън.
Ухилих се.
— Сигурна ли си, че можеш да обичаш гигантска роботизирана нокторезачка?
— Ти си ти, какъвто и да си. И това е важното. Само не ставай голям колкото стая, моля те. Неудобно ще е.
Пусна ме и влязохме в кухнята, за да обсъждаме съдбата на света, докато ядем пуканки.
9.
Настанихме се край голямата маса. Под изискания стъклен плот се виждаше черна плоча. Имаше нещо внушително в тази маса, в пълен контраст с олющения линолеум и избелялата боя в кухнята. Манекенът на Летящ рицар седна спретнато на столче до канапето му и започна да му дава пуканките една по една.
Познанията ми за Душата на дървото, Епичната, от която Летящ рицар беше откраднал силите за създаването на подобен слуга, бяха съвсем бегли. Смяташе се, че тя е била способна да контролира марионетки с ума си. Което значеше, че облеченото в костюм нещо не е автономно; по-скоро представляваше комплект допълнителни крайници за Летящ рицар. Вероятно носеше някакво устройство с мотиватор, което му даваше способността да контролира манекена.
Гласовете пред стаята известиха пристигането на още хора. Един малък дрон мина бързо по пода и влезе — Летящ рицар го беше пратил да води Ейбрахам и вероятно да му попречи да наднича където не му е работа. След малко високият канадец влезе и ни кимна.
Останалите двама членове на моя отряд го последваха. Пръв се появи Коуди, върлинест мъж към края на тридесетте си години. Носеше камуфлажно ловджийско яке и кепе, но не специално за тази мисия. На практика той винаги носеше маскировъчно облекло. Не се беше бръснал с дни, което обясняваше с „истински обичай на хайлендърите, използван в подготовка за бой“.
— Това пуканки ли са? — провлачи той по южняшки. Приближи се и грабна пълна шепа от купата в ръката на манекена. — Блестящо! Божке, Ейбрахам, не си се шегувал за зловещото дървено нещо.
Мизи изскочи зад него. Тъмнокожа и слабичка, Мизи носеше непокорната си къдрава коса опъната назад, така че тя избухваше в огромна опашка, като един вид афро атомна гъба. Настани се на масата възможно най-далече от Меган и ми се усмихна насърчително.
Опитах да не мисля за отсъстващите членове на отряда. Вал и Ексел, загинали от ръката на Проф. Тиа — изчезнала някъде, навярно също мъртва. Обикновено не говорехме за такива неща, обаче Ейбрахам ми бе доверил, че знае за още две клетки на Възмездителите. Помъчил се беше да се свърже с тях при бягството си от Нюкаго, но не беше получил отговор. Изглежда Проф се беше добрал до тях първи.
Коуди изхрупа шепата пуканки.
— Как човек получава още от същото? Не знам дали сте забелязали, ама днес денят ни беше уморителен.
— Да — отговори Летящ рицар. — Уморителна сутрин, прекарана в нападение над дома ми и опит да ме ограбите.
— Хайде, хайде — каза Коуди. — Не се вкисвай. Ами че в някои области в старата родина се смята за любезно да се представиш с юмрук в муцуната. И така си е, кой ще те вземе насериозно, ако не го цапардосаш.
— Ако смея да попитам… — обади се Летящ рицар — за коя стара родина говориш?
— Мисли се за шотландец — обясни Ейбрахам.
— Аз съм шотландец, камара от съмнение и скука такава — възрази Коуди и се смъкна от стола, явно решен сам да си приготви пуканки, след като никой не предложи да му направи.
— Назови някой шотландски град — рече Ейбрахам — освен Единбург.
— А, да, Бургът на Един. Където са погребани старите Адам и Ева. Те, разбира се, са шотландци.
— Естествено — каза Ейбрахам. — Град, моля.
— Лесна работа. Мога да изброя цял тон. Лондон. Париж. Дъблин.
— Те…
— … са изцяло шотландски. Основаваме ги, видиш ли, и после идват онези другите и ни ги свиват. Трябва да научиш историята си. Искаш ли пуканки?