Сега вкарвахме моя план в действие. Моя откачен, безразсъден, невероятен план. Честно, ужасявах се.
Часовникът ми избръмча. Време за тръгване.
— Меган — казах по радиостанцията, — ти си.
— Заемам се.
Отново опрях пушката на рамо и надзърнах сред дърветата към мястото, където Меган трябваше да нанесе удара си. Чувствах се като сляп. С мобилния можех да се включа към видеото на Меган и да проследя атаката ѝ или поне да изтегля карта на местността и да наблюдавам хората от отряда ми като радарни белези. Мобилните ни обаче бяха произведени и разпространени от Летящ рицар, който освен това поддържаше и сигурната им мрежа. Да ги ползваме за координирането на атака срещу собствените съоръжения на Летящ рицар изглеждаше умно почти като да ползваме паста за зъби за подправка на салатата си.
— Нападам — каза Меган и скоро две експлозии разтърсиха въздуха. Огледах през визьора и забелязах димните стълбове, издигащи се в небето, но не успях да видя Меган; тя се намираше от другата страна на замъка. Задачата ѝ беше да нападне фронтално, а взривовете бяха от гранатите, които тя беше хвърлила по предната порта.
Нападението над Оръжейната Летящ рицар беше, разбира се, абсолютно самоубийствено. Всички го знаехме, но освен това бяхме отчаяни, с намалели ресурси и преследвани от самия Джонатан Федрус. Летящ рицар отказа да търгува с нас и остана напълно глух за молбите ни.
Можехме да избираме между това да опитаме да нападнем Проф неекипирани и да дойдем тук и да видим какво можем да задигнем. Това изглеждаше по-добрата от двете лоши възможности.
— Коуди? — попитах аз.
— Тя се справя добре, момко — каза Коуди по пукащата линия на радиото. — Изглежда точно като на онова видео. Мястото пусна дронове веднага след експлозиите.
— Свали каквото можеш — отговорих аз.
— Разбрано.
— Мизи? — обадих се. — Твой ред е.
— Яко.
Замълчах.
— Яко? Това някаква кодова дума ли е?
— Не знаеш ли… Искри, Дейвид, понякога можеш да си истински сухар. — Думите ѝ бяха накъсани от нова серия взривове, по-силни този път. Дървото ми се разлюля от ударните вълни.
Не ми трябваше визьор, за да видя дима, който се издигаше отдясно, по фланга на замъка. Малко след взрива група дронове с размерите на баскетболна топка — лъскави и метални, с пропелери отгоре — изскочиха от прозорците и полетяха към дима. От сенчестите ниши излязоха по-големи машини; издължени и с големината на човек, всяка от тях имаше рамо с оръжие отгоре и се движеше на вериги вместо на колела.
Проследих ги с визьора, когато почнаха да стрелят в гората, където Мизи беше разположила сигнални ракети в кофи, за да излъчват топлинни сигнали. Картечници, които стреляха дистанционно, подсилваха илюзията, че навън се крие голям отряд войници. Държахме всички изстрели нависоко. Не искахме Ейбрахам да попадне под кръстосан огън, когато дойдеше негов ред да тръгне.
Защитата на Летящ рицар се оказа точно каквато ни беше показана на видеото от нашия информатор. Никой никога не беше успявал да проникне вътре, но мнозина бяха опитвали. Една група, дръзка паравоенна група от Нашвил, беше заснела видео и ние бяхме успели да вземем копие. Според най-добрите ни предположения, през повечето време всички дронове бяха вътре и патрулираха по коридорите. Сега обаче бяха навън и се сражаваха.
Надявахме се това да ни даде възможност да влезем.
— Добре, Ейбрахам — казах аз по радиото, — твой ред е. Ще те прикривам.
— Потеглям — тихо рече Ейбрахам. Предпазливият тъмнокож мъж се спусна по тънко въже от дървото си, после се плъзна внимателно по земята. Макар да беше с як врат и ръце, Ейбрахам се придвижваше с изненадваща ловкост към стената, която още се намираше в сенките под светлината на ранното утро. Стегнатият му костюм за проникване щеше да маскира топлинния му отпечатък, поне докато поглъщателите на топлина на колана му функционираха.
Задачата му беше да се прокрадне в Оръжейната, да открадне каквито оръжия и техника успее да намери и да се измъкне за по-малко от петнадесет минути. Имахме базови карти от нашия информатор, според които лабораториите и цеховете на долния етаж на замъка бяха тъпкани с готови за отмъкване благини.
Наблюдавах нервно Ейбрахам през визьора — държах прицела вдясно, за да не го засегна ако стрелям неволно — за да съм сигурен, че никой от дроновете няма да го забележи.
Така и стана. Ейбрахам използва самонавиващо се въже, за да се покатери върху късата стена, после друго, за да стигне до покрива на замъка. Скри се зад един от зъберите, докато подготвяше следващата си стъпка.