— Кошмарите — прошепнах аз и положих пръсти върху стъклото на ковчега.
— Мисля, че напрежението от бодърстването цяла нощ я беше прекършило. Скъпата ми Амала. Джонатан направи добро и на двама ни като я издири. Трябва да го приемам така. Както ти трябва да изоставиш глупавата идея да го спасите. Довършете го, момче. За негово добро и за доброто на всички ни.
Вдигнах поглед от ковчега към Летящ рицар. Не беше изтрил сълзата. Не можеше.
— Ти имаш надежда — казах му. — Иначе нямаше да ни поканиш вътре. Видя как действа Меган и първата ти мисъл беше, че сме намерили начина да победим тъмнината.
— Може пък да съм ви поканил от съжаление. Съжаление към някого, който обича Епичен. Като мен. Като Тиа. Може да съм ви поканил, за да те предупредя. Бъди готов, момче. Някоя сутрин ще се събудиш и тя просто ще си е отишла.
Пресякох стаята с пушка на рамо и посегнах към Летящ рицар. Не бях готов за бързото движение на манекена му. Той скочи на крака и ме улови за ръката, преди да успея да я сложа на рамото на Летящ рицар.
Очите на Летящ рицар се преместиха към дланта ми, той явно реши, че не смятам да го нараня, и манекенът ме пусна. Искри, хватката му беше здрава.
Така ръката ми се отпусна на рамото на Летящ рицар и аз приклекнах пред креслото му.
— Ще победя това, Летящ рицар, обаче имам нужда от отговори, които само ти можеш да ми дадеш. За мотиваторите и за това как действат.
— Безразсъдство.
— Поддържаш Амала в стазис. Защо?
— Защото и аз съм безразсъден. Когато я намерих в гърдите ѝ имаше дупка колкото юмрука на Джонатан. Мъртва е. Глупаво е да се преструвам, че не е.
— Но ти си излекувал тялото ѝ. И си я запазил.
— Виждаш ли тези неща? — попита той и кимна към другия край на стаята. Към останките от убитите Епични. — Тези сили не я върнаха. Всички са от Епични с изцелителни сили, от които аз направих мотиватори. Нито един не подейства. Няма отговор. Няма тайна. Живеем в света такъв, какъвто е.
— Злочестие е Епичен — прошепнах аз.
Летящ рицар се сепна, после отмести с усилие поглед от стената и отново се съсредоточи върху мен.
— Какво?
— Злочестие — повторих аз — е Епичен… Човек. Регалия разкри истината, дори разговаря с него или с нея. Това, което разруши живота ни, не е природна сила. Не е звезда или комета… човек е. — Поех дълбоко дъх. — И аз ще убия Злочестие.
— По дяволите, момче.
— Спасяването на Проф е стъпка номер едно. Ще ни трябват неговите способности, за да завършим това. А после ще ида там горе и ще унищожа това нещо. Ще върнем света към състоянието му преди изгрева на Злочестие.
— Ти си напълно луд.
— Е, след като убих Стоманеното сърце, прекарах известно време в лутане. Трябваше ми нова цел в живота. Прецених, че мога да се прицеля нависоко.
Летящ рицар се вторачи в мен, после отметна глава назад и се разсмя гръмко.
— Не съм и помислял, че ще срещна някой по-амбициозен от Джонатан, момче. Да убиеш Злочестие! Защо не? Звучи просто!
Погледнах манекена; хванал се беше за корема и се поклащаше напред-назад, все едно се смее.
— И така, ще ми помогнеш ли?
— Какво знаеш за Епичните, които по рождение са еднояйчни близнаци? — попита Летящ рицар, а манекенът се пресегна и изтри страните му. Сълзите от смеха се бяха смесили с онези, които проля за жена си.
— Доколкото знам, има само един чифт. Братята Криър от Вещерското сборище. Ханджа и Лудия. Напоследък действаха в… Чарлстън, нали?
— Добре, добре — отговори Летящ рицар. — Наистина си знаеш работата. Искаш ли да седнеш? Струва ми се, че не ти е удобно.
Манекенът придърпа стол за мен и аз седнах.
— Двамата са започнали отдавна — обясни Летящ рицар. — Около година след Злочестие, приблизително по времето, когато Проф и останалите се сдобиха със силите си. Първата вълна, както ги наричате вие, лористите. И заради някои от нас… започнахме да се замисляме за начина, по който действат силите. Те имат…
— … набор напълно еднакви сили — казах аз. — Контрол на въздушното налягане, манипулиране на болката, предварително познание.
— Да. И знаеш ли, те не са единствената двойка близнаци Епични. Просто само при тях единият не е убил другият.
— Невъзможно. Щях да знам.
— Да. Хмм, със сътрудниците ми се постарахме никой да не чуе за другите. Защото в тях се криеше тайна.