Като разпространяваше новината за разтуха на хората и въртеше собствената си търговия, Домимикъс така закъсня че реши да пренощува в един хан на пет мили преди Паркърс Фолс. След вечеря, запалил една от най-хубавите си пури, той се настани пред тезгяха и се впусна в историята на убийството, която бе така набъбнала, че му отиде половин час да я довърши. В помещението имаше двадесет души, от които деветнадесет повярваха като в Светото евангелие. Двадесетият обаче бе възрастен фермер, пристигнал преди малко на кон и сега седеше в ъгъла, пушейки лулата си. Когато историята свърши, той изтежко се надигна, премести стола си право пред Доминикъс и се вторачи в лицето му, като пуфкаше най-гадния тютюнев дим, помирисван някога от търговеца.
— Можеш ли да се закълнеш — поиска да знае той с тона на областен съдия, провеждащ изпит, — че старият господин Хигинботъм от Кимбълтън е бил убит в овощната си градина по-миналата вечер и е бил намерен обесен на голямата круша вчера сутринта?
— Казвам каквото съм чул, господине — отвърна Доминикъс, като изтърва изпушената до половината пура. — Не твърдя, че съм видял как е станало. Така че не мога да се закълна, че е бил убит именно по тоя начин.
— Аз обаче мога да се закълна — каза фермерът, — че ако господин Хигинботъм е бил убит по-миналата вечер, и тази сутрин съм пил по чашка ликьор с духа му. Понеже ми е съсед, той ме покани в магазина си, когато минавах оттам и ме почерпи. После ме помоли да му свърша някои работи пътем. Не изглеждаше да знае за убийството си нещо повече от мене.
— Ами тогава значи не е истина! — възкликна Доминикъс Пайк.
— Предполагам, че щеше да ми съобщи, ако беше така — отвърна старият фермер, като премести стола си обратно в ъгъла и остави Доминикъс с провесен нос.
Какво ужасно възкръсване на стария господин Хигинботъм! Търговецът вече нямаше настроение да се меси в разговора, та се утеши с една чаша джин и вода. После си легна и цяла нощ сънува бесене на крушата в овощната градина. За да не срещне стария фермер (когото така ненавиждаше, че би предпочел него да се обеси, а не господин Хигинботъм), Доминикъс стана в ранни зори, впрегна кобилката в зелената каручка и отпраши към Паркърс Фолс. Свежият ветрец, росният път и приятната лятна зора повдигнаха духа му и може би щяха да му дадат кураж да повтори старата история, стига да имаше някой буден да я чуе. Но не срещна нито волски впряг, ни каруца, ни файтон, ни конник, ни пешак. Чак когато прекосяваше река Селмън, някакъв човек стигна с тежка стъпка до моста. Носеше вързоп, овесен на тояга през рамо.
— Добро утро, господине — каза търговецът, като опъна юздите на кобилата. — Ако идете от Кимбълтън или околността, може би ще ми кажете истината около тая история със стария господин Хигинботъм. Наистина ли старецът е бил убит от един ирландец и някакъв черньо преди две или три вечери?
Доминикъс така бързаше да поведе разговор, че не забеляза веднага голямата доза негърска кръв у самия непознат. Като чу тоя неочакван въпрос, негърът сякаш си смени кожата — жълтеникавият й оттенък стана противно белезникав — и после отвърна:
— Не! Не! Нямаше цветнокож! Един ирландец го обеси снощи в осем часа! Аз потеглих в седем! Близките му сигурно още не са го търсили в градината.
Едва проговорил, жълтокожият млъкна и макар преди малко да изглеждаше изтощен, продължи пътешествието си със скорост, която би изисквала от кобилата на търговеца бърз тръс. Доминикъс зяпна подире му в голямо недоумение. Щом убийството не е било извършено до вторник вечерта, то кой беше пророкът дето го предсказа с всичките му подробности във вторник сутринта? Ако трупът на господин Хигинботъм още не е намерен от собственото му семейство — как можеше тоя мулат, на повече от тридесет мили разстояние, да знае че виси в овощната градина? Още повече, че бе напуснал Кимбълтън преди нещастникът изобщо да бъде обесен? Тия объркани обстоятелства заедно с изненадата и уплахата на непознатия накараха Доминикъс да помисли за потеря и да се развика подире му като подир съучастник в убийство — след като убийство наистина бе извършено.