„Нека си върви беднякът“, помисли търговецът. „Не искам черната му кръв да тегне на съвестта ми — още повече, че обесването на негъра няма да върне господин Хигиботъм. Да върне стария господин! Знам, че е грях, но не ми се ще да видя как за втори път се връща към живота и ме изкарва лъжец!“
Потънал в тези мисли, Доминикъс Пайк навлезе в Паркърс Фолс — селище, както всеки знае, толкова оживено, колкото могат да го направят три памукопредачни фабрики и една дъскорезница. Машините още не вървяха и само няколко магазина бяха отворени, когато той разпрегна пред яхъра на хана и най-напред поръча четири кварти овес за кобилата. На второ място, разбира се, разправи на коняра за нещастието с господин Хигинботъм. Намери за благоразумно все пак Да не бъде много категоричен по отношение на датата на ужасното събитие, както и да не се изказва със сигурност дали убийството е било извършено — от ирландец и мулат или само от сина на далечния остров. Не посмя да обяви за източник на новината себе си или някой друг, а я разправи като непотвърден слух.
Новината обиколи града като мълния и всички толкова много говореха за нея, че никой не можеше да каже откъде е тръгнала. Господин Хигинботъм беше толкова известен в Паркърс Фолс, колкото който и да било жител на селището — съсобственик бе на дъскорезницата и притежаваше значителен брой акции от памукопредачните фабрики. Жителите на града смятаха, че собственото им благополучие е зависимо от неговата съдба. Възбудата бе така силна, че „Паркърс фоле газет“ изпревари деня на излизането си и бе пуснат с наполовина празна страница и двойна колона, набрана с главни букви, озаглавена „УЖАСНОТО УБИЙСТВО НА Г-Н ХИГИНБОТЪМ!“ Между останалите потресаващи подробности напечатаното съобщение споменаваше марката на въжето около шията на покойника, както и точната сума от хиляда долара, отнета от него. С много патос се говореше и за злочестината на племенницата, която преминавала от един припадък в друг, след като чичото й бил намерен виснал на крушата с обърнати джобове. Местният поет съЩо увековечи скръбта на младата госпожица в седемнадесетте стиха на една балада. Членовете на градската управа проведоха, заседание и като взеха пред вид имуществените интереси на господин Хигинботъм в града, решиха да се издадат афиши с обещание за награда от петстотин долара за залавяне на убийците и възстановяване на откраднатото.
Междувременно цялото население на Паркърс Фолс, състоящо се от собственици на магазини, съдържатели на пансиони, момичета от фабриките, работници от дъскорезницата и ученици, наизлезе по улиците и започна врява, която с излишък компенсираше мълчанието на памукопредачните машини — те се въздържаха да нададат обичайния си грохот поради уважение към покойния. Ако господин Хигинботъм бе държал на посмъртно признание, то без време появилият се негов дух би заподскачал от радост в тази глъчка. Нашият приятел Доминикъс, тласкан от суетата, забрави предпазните мерки, които искаше да спазва, качи се върху градската водна помпа и се обяви за източник на автентичната вест, предизвикала такава забележителна сензация. Веднага се превърна в голямата личност на момента и тъкмо когато с глас на уличен проповедник започна новото издание на разказа си, на улицата пристигна пощенската кола. Тя пътуваше по цяла нощ и трябва да бе сменила конете в Кимбълтън в три сутринта.
— Сега ще чуем всички подробности — завика тълпата. Кочияшът докара трополящата кола до верандата на хана следван от хиляда души — ако някой до тоя миг си бе гледал работата, сега я заряза на средата, за да чуе новините. Търговецът, пръв след преследвачите, забеляза двама пътника — и двамата изтръгнати от сладка дрямка, за да се озоват посред една тълпа. Всеки ги обсипваше с най-различни въпроси — всичките задавани едновременно — така че двамата бяха онемели, макар единият да бе адвокат, а другият — млада госпожица.
— Господин Хигинботъм! Господин Хигинботъм! Разкажете ни подробности за господин Хигинботъм! — ревеше тълпата. — Какво е становището на следователя? Задържани ли са убийците? Оправила ли се е племенницата на господин Хигинботъм от припадъците си? Господин Хигинботъм! Господин Хигинботъм!
Кочияшът не каза нищо, освен дето страховито наруга коняра, задето не му подаде отпочинал впряг коне. Адвокатът вътре обикновено не губеше самообладание, дори когато спеше — първото нещо, което стори след като разбра причината за суматохата, бе да извади голям червен портфейл. В същото време Доминикъс Пайк, който бе изключително възпитан младеж, и освен това предполагаше, че женският език ще разправи историята също така красноречиво както и адвокатският, подаде ръка на дамата да излезе от колата. Беше нежно хубаво момиче, сега напълно разбудено и свежо като цвете, с такава красива и сладка уста, че Доминикъс с почти еднакво удоволствие би изслушал казани от нея думи за любов или за убийство.