Що се отнася до определението и обяснението, на мен ми се ще да кажа само това: според мен жанрът съществува на три повече или по-малко обособени равнища, всяко малко по-грубо от предишното. Най-фината емоция е страхът, това е емоцията, предизвикана от историята за Куката, както и от древната класика „Маймунската лапа“. В никоя от тези истории няма нищо гнусно — в първата виждаме само куката, а във втората съсухрената маймунска лапа е не по-противна от пластмасовите кучешки „акита“, които се продават в магазините за забавни трикове. Онова, което остава само загатнато, превръща тези истории в класически страшни разкази. Ето например в края на „Маймунската лапа“, когато на вратата се чука и скърбящата старица се втурва да отвори, човек си представя какви ли не страхотии. В крайна сметка там няма нищо, освен нощния вятър, но човешкият ум не може да спре да се чуди какво ли би видяла тя, ако съпругът й не беше успял да използва третото желание навреме?
Като хлапе аз редовно четях страшните комикси на Уилям Гейнър — „Странна наука“, „Разкази от Криптата“, „Разкази от подземието“ — и всички останали, които го копираха (но, както и с автентичните записи на Елвис, имитатори имаше много, но никой не успяваше да повтори оригинала). Тези комикси от петдесетте и до днес обобщават за мен сърцевината на хоръра, където чистият страх служи за подплата на ужаса — една вече не толкова чиста емоция, защото не произтича изцяло от ума. Ужасът се стреми да предизвика и физическа реакция, като ни показва нещо, което е физически отблъскващо.
Ето една типична комиксова история, която цели да изтръгне от читателя ужасени писъци: една омъжена жена и нейният любовник са намислили да се отърват от мъжа й, за да избягат заедно и да се оженят. В повечето хорър комикси от петдесетте жените са някак прекалено плътски и изкусително сексуални образи, но винаги се оказват зли: убийствени мъжемразки, които като някои паяци изпитват интуитивната нужда да последват половия акт с канибализъм. Та тези двамата все едно са излезли от роман на Джеймс Кейн16. Те извеждат наивния съпруг на разходка с колата и любовникът му пуска един куршум между очите. Двамата съучастници връзват тежък циментов блок към крака на трупа и го мятат от един мост в реката.
Минават две-три седмици и нашият герой изпълзява от реката като оживял труп. Разложен и с плът, проядена от рибите, той тръгва да преследва женичката и нейния любим… при това, човек остава с впечатление, не за да ги покани да пийнат заедно. Една фраза от тази история ми се е забила в главата: „Идвам, Мари, но идвам бавно… защото от тялото ми все падат разни парчета…“
„Маймунската лапа“ стимулира единствено въображението. Всичко е в главата на читателя. Страшните комикси (и популярната хорър литература в периода 1930–1955) предизвикат и чисто физическа реакция, някъде в областта на стомаха. Както вече споменах, старецът в „Маймунската лапа“ успява да използва третото желание, за да накара ужасното създание да изчезне преди обезумялата му жена да отвори вратата. В „Разкази от криптата“ изчадието, изпълзяло от гроба, си остава на мястото, когато вратата се отвори — реално като самия живот и два пъти по-грозно от него.
Страхът, това е звукът от все още пулсиращото сърце на убития старец в „Издайническото сърце“ (разказ на Едгар Алан По — Б.пр.) — бърз, насечен звук, „като от часовник увит в памук“. Ужасът това е безформеното, но съвсем реално нещо във великолепната новела на Джоузеф Пейн Бренан „Слуз“, което бавно поглъща тялото на виещото куче17.
Съществува обаче и едно трето равнище — това на чистата погнуса. Мисля, че гадината, изскачаща от гърдите на героя в „Пришълец“, попада тъкмо тук. Но нека използваме още един пример от специализираните комикси, за да илюстрираме Гнусната история: „Нечестна игра“ на Джак Дейвис от „Криптата на страха“ ще свърши работа, струва ми се. Обаче, ако точно в момента сте приседнали удобно вкъщи и похапвате чипс или пица, съветвам ви за момент да оставите храната настрани. Защото в сравнение с този разказ гнусната сцена с паразита в „Пришълец“ ще ви се стори като излязла от „Звукът на музиката“. Ще забележите, че на разказа му липсва логика и мотивация, а героите са съвсем плоски. И тук, както и в „Куката“, самата история не е от особено значение, целта й е само да ви доведе до стряскащия край.
„Нечестна игра“ е историята на Хърби Сатън, питчър18 в местния бейзболен отбор на град Бейвил. Хърби е чиста проба комиксов злодей. Той е изцяло отрицателен герой, без никакви положителни качества, истинско завършено Чудовище. Той е самомнителен, егоистичен, безскрупулен и готов да убива, за да постигне целта си. Той е от героите, които събуждат инстинкта на тълпата у всеки от нас. Читателите с удоволствие биха видели Хърби линчуван на най-близкото ябълково дърво, пък гражданските права да вървят по дяволите.
17
Утвърдената авторка на научнофантастични романи Кейт Уилхелм (написала например „Къде привечер птици пееха тъй сладко“ и „Тестът на Клуистън“) започва кариерата си, като пише съвместно с Тед Томас кратък, но отвратително ефективен роман, наречен „Клонинг“. Книгата разказва за едно безформено същество, състоящо се почти изцяло от чист протеин (приличащо повече на желатинова маса, отколкото на клонинг, както уместно посочва Научнофантастичната енциклопедия), което се образува в канализацията на един голям град… около полуизяден хамбургер. Създанието расте, като поглъща стотици хора в своята гнусна маса. В една забележителна сцена едно хлапе е засмукано в канала на мивката с ръката напред. — Б.авт.