Когато замислих вампирския роман, който се превърна в „Сейлъмс Лот“, реших да го използвам отчасти, за да засвидетелствам литературната си почит (както Питър Строб беше написал своята „Призрачна история“ в традицията на най-добрите писатели на призрачни истории като Хенри Джеймс, М. Р. Джеймс и Натаниел Хоторн). Затова моят роман умишлено наподобява „Дракула“ на Брам Стокър и, докато пишех, започна да ми се струва, че играя доста интересна версия на литературен скуош: „Сейлъмс Лот“ беше топката, а „Дракула“ беше стената о която аз удрях топката и следях накъде ще отхвръкне, за да я ударя пак. В интерес на истината се получиха някои много интересни отскоци, което според мен се дължи на факта, че моята топка принадлежеше на двадесетия век, а стената беше издигната в деветнадесетия. А понеже вампирските истории се срещаха толкова често в комиксите, с които израснах, реших, че трябва да отдам заслуженото и на този аспект от хорър жанра20.
Някои от сцените в „Сейлъмс Лот“, които отразяват сцени от „Дракула“, са например пронизването с кол на Сюзън Нортън (съответстващо на съдбата, сполетяла Луси Уестенра в книгата на Стокър), свещеникът, който пие от кръвта на вампира (в „Дракула“ Мина Мърей Харкър е тази, която насилствено приема това скверно причастие от Графа, докато той гальовно нарежда смразяващата фраза: „Моя изобилна винарска преса…“), а след това, когато опитва да влезе в църквата, за да получи опрощение, изгаря ръката си на дръжката на вратата (в „Дракула“, когато Ван Хелсинг докосва челото на Мина с парче нафора, за да премахне нечестивото влияние на Графа, нафората пламва и оставя ужасен белег на челото й). А да не забравяме, разбира се, и групата Безстрашни Ловци на Вампири, която се сформира и в двете книги.
Сцените от „Дракула“, които подбрах да преработя за личните си цели, са сцените, които са ми направили най-силно впечатлението и за които винаги съм мислил, че Стокър е написал в състояние на трескава възбуда. Има и други такива, но един отскок, който не попадна в завършената книга, беше вариация на начина, по който Стокър беше използвал плъховете в „Дракула“.
В романа на Стокър, Безстрашните Ловци на Вампири — Ван Хелсинг, Джонатан Харкър, Доктор Сюърд, Лорд Годалминг и Куинси Морис — слизат в мазето на Карфакс — английския дом на Графа. Самият Граф отдавна е изчезнал, но е оставил след себе си някои от пътните си ковчези (пълни с пръст от родината му), както и една неприятна изненада. Почти веднага щом Героите слизат в мазето, то се оказва затлачено с плъхове. Според легендите (а в своя обемист роман Стокър успява да събере огромно количество предания за вампири) вампирите имат способността да контролират волята на дребни животни — котки, плъхове, невестулки (и може би републиканци, ха-ха). Та тъкмо Дракула е изпратил тези плъхове, да вгорчат живота на Героите.
Лорд Годалминг обаче се оказва подготвен. Той пуска два териера от един чувал и скоро те правят плъховете на пух и прах. Аз реших, че Барлоу, моята версия на Граф Дракула, също ще си служи с плъхове. По тази причина снабдих град Джирусълмс Лот с открито сметище, гъмжащо от плъхове, и в първите няколкостотин страници на книгата се погрижих да подчертая тяхното присъствие. И до днес понякога получавам писма с въпроса какво все пак се е случило с плъховете, дали съм ги забравил или просто съм ги използвал, за да създам атмосфера.
Всъщност използвах ги, за да създам една толкова отвратителна сцена, че моят редактор в Дабълдей (същият онзи Бил Томпсън, споменат в предговора) предложи настоятелно да я заменя с нещо друго. След като помрънках известно време, аз се съгласих с препоръката. В изданията на „Сейлъмс Лот“, излезли чрез Дабълдей и в поредицата Нова американска библиотека, Джими Коуди, местен лекар, и Марк Петри, придружаващото го момче, откриват, че бърлогата на вампирския крал — да използвам помпозния термин на Ван Хелсинг — почти със сигурност се намира в мазето на един пансион. Джими тръгва надолу по стълбите, но се оказва, че те са били прерязани, а подът отдолу е осеян с ножове, закрепени с острието нагоре, между дъските на пода. Джими Коуди умира, набучен на ножове, в сцена, която аз бих нарекъл ужасна — някъде по средата между страх и погнуса.
В първата чернова обаче бях описал как Джими слиза в мазето и открива — твърде късно — че Барлоу е призовал всички плъхове от сметището в мазето на пансиона на Ева Милър, където ги чака истински банкет с основно ястие Джими Коуди. Нападат го стотици плъхове и ние имаме удоволствието (това ли е думата?) да видим как докторът се бори да се изкачи по стълбите, докато те пълзят в косата му, навират се под дрехите му, хапят врата и ръцете му. Когато той понечва да извика на Марк да се пази, един плъх, гърчейки се, се намества в устата му.
20
По мое лично мнение, сцената в „Сейлъмс Лот“, която най-добре би се вписала в традициите на комиксите, е моментът, когато шофьорът Чарли Роудс (типичен комиксов негодник, който по нищо не отстъпва на Хърби Сатън) се събужда посред нощ от надутия клаксон на собствения си автобус. Когато вратата на автобуса завинаги се затваря зад гърба му, Чарли открива, че автобусът е пълен с деца, които сякаш го чакат да ги закара на училище, само дето всички те са вампири. Чарли започва да крещи, вероятно за изненада на читателя — защо му е да крещи, когато децата са се отбили за по едно освежаващо питие. Хъх, хъх. — Б.авт.