Аз бях много доволен от начина, по който се получи сцената, докато я пишех — тя ми позволи да комбинирам легендите за вампири с традициите на комиксите. Редакторът ми обаче реши, че, честно казано, съм прекалил и в крайна сметка аз приех неговата гледна точка. Кой знае, може дори да е бил прав21.
Опитах се да очертая някои разлики между научната фантастика и ужаса, научната фантастика и фантазията, страха и ужаса, ужаса и погнусата, но не чрез определения, а чрез примери. Това добре, но може би трябва да разгледаме емоцията на ужаса малко по-внимателно — не за да търсим определение, а за да се запознаем с нейния ефект. Как действа ужасът? Защо хората искат да бъдат ужасени… защо си плащат да бъдат ужасени? На какво се дължи популярността на „Екзорсистът“, „Челюсти“, „Пришълец“?
Но преди да говорим защо хората търсят този ефект, може би трябва да се замислим за съставките. Ако и да не търсим определение за ужаса, можем поне да разгледаме неговите елементи и да си направим някои изводи.
2
Хорър книгите и филмите винаги са били популярни, но на всеки двадесетина години те преживят нов подем и интересът към тях се възражда. Тези своеобразни възраждания, изглежда, винаги съвпадат с периоди на напрегната икономическа и/или политическа обстановка и хорър произведенията сякаш отразяват надигналата се тревога (по липса на по-добър термин), която съпътства тези сериозни, но не чак съкрушителни моменти. Хорър жанрът процъфтява в периодите, когато хората са изправени пред съвсем реални страхове в собствения си живот.
Тридесетте години бележат истински разцвет за ужасите. Когато хората, притиснати от депресията, се случвало да отидат на кино, те нямали желание да гледат стотина девойчета, танцуващи под звуците на „Ние сме богаташи“ в някой от филмите на Бъзби Бъркли22. Вместо това избирали да заглушат тревогите си по друг начин — като гледат как Борис Карлоф се щура из мочурищата във „Франкенщайн“ или Бела Лугоши се промъква в мрака, прикрил лице с пелерината си в „Дракула“. През тридесетте също се зараждат комиксите със странни и злокобни истории.
През четиридесетте откриваме твърде малко значими хорър филми или романи и единственото съществено списание за фантазия, стартирало това десетилетие, не оцелява особено дълго. Великите чудовища на студията Юнивърсъл от дните на Депресията — чудовището на Франкенщайн, Човекът Вълк, Мумията и Графът — отмират по особено мъчителния и унизителен начин, който изглежда винаги сполетява кино образите, губещи популярност. Вместо да ги остави на мира да почиват достойно из плесенясалите дворове на европейските църкви, Холивуд опитва да изцеди всяка възможна стотинка от бедните старчета, като ги направи за смях. Така комиците Абът и Костело имат своята среща с чудовищата, а също момчетата на Боури, да не говорим за онези сладури, дето постоянно си бъркат един на друг в очите и се хлопват по главите — Тримата Глупаци. През четиридесетте самите чудовища влизат в ролята на глупаците. Години по-късно, в поредния следвоенен период, Мел Брукс направи своя версия на „Абът и Костело се срещат с Франкенщайн“, наречена „Младият Франкенщайн“, с участието на Джийн Уайлдър и Марти Фелдман вместо Бъд Абът и Лу Костело.
Залезът на хорър произведенията, започнал през 1940 г., продължава двадесет и пет години. Е, от време на време се появява по някой роман, като „Смаляващият се човек“ на Ричард Матисън или „Брега на потока“ от Уилям Слоун, за да напомни, че с този жанр не е свършено (въпреки че мрачният разказ на Матисън от типа „човек срещу гигантски паяк“ е чиста проба ужас, той е представен като научна фантастика), но идеята за роман на ужасите, който се харчи като топъл хляб, би разсмяла всеки издател по онова време.
Златната ера от тридесетте приключва не само за филмите, но и за публикациите в жанра на странното и страховитото. Това десетилетие бележи върха в популярността на „Странни истории“ (да не говорим за тиража на списанието), където се публикуват творбите на Кларк Аштън Смит, младият Робърт Блох, доктор Дейвид Х. Келър и, разбира се, мрачния бароков принц на ужаса през двадесетия век Х. П. Лъвкрафт. Не смятам да обиждам онези, които са следили това списание в продължение на петдесет години, като кажа, че хорър жанрът напълно е изчезнал през четиридесетте, защото това не е вярно. Тъкмо тогава покойния вече Огъст Дърлет основава издателство Аркам Хаус от и точно на него дължим публикуването на някои от най-съществените според мен произведения в периода 1939–1950 — включително творбите на Лъвкрафт „Аутсайдерът“ и „Отвъд стената на съня“; „Джумби“ на Хенри Уайтхед; „Отварящият пътя“ и „Приятни сънища“ на Робърт Блох и „Мрачен карнавал“ на Рей Бредбъри — великолепно страховита колекция от примери за един по-тъмен свят, простиращ се точно отвъд прага на нашия собствен.
21
Плъховете са противни гадини, нали? Четири години преди излизането на „Сейлъмс Лот“ бях публикувал един разказ, наречен „Нощна смяна“ в списание „Кавалер“. Това всъщност беше третата история, която изобщо съм публикувал. Малко се притеснявах от приликата между плъховете в подземието на фабриката в „Нощна смяна“ и плъховете в мазето на пансиона в „Сейлъмс Лот“. Когато един автор довършва писането на нова книга, му се налага да се бори с тревогите си по всеки възможен начин и аз лично бях решил да си позволя това дребно автоплагиатство. Но, макар да сме оставили някой и друг почитател на плъхове разочарован, мисля, че Бил Томпсън беше прав, като предложи да оставя плъховете в „Сейлъмс Лот“ просто да се изгубят от сцената. — Б.авт.