Да започнем като приемем, че хорър историята, колкото и да е първична, по същността си е иносказателна, символична. Да приемем, че, както пациент на психиатърската кушетка, тя казва едно, а има предвид друго. Не казвам, че символизмът е умишлен — това би означавало художествено майсторство, към което много малко автори или режисьори в този жанр се стремят. Наскоро (през 1979 г.) в Ню Йорк се проведе ретроспекция на филмите на АИП, което обикновено се прави за автори на изкуството, докато тези филми могат да минат единствено за траш-изкуство. Въпреки голямата носталгична стойност на филмите, най-добре е ценителите на културата да ги пропуснат, защото да се твърди, че с бюджет 80 000 долара и при дванадесетчасов снимачен ден Роджър Корман несъзнателно е творил изкуство, е истински абсурд.
Алегоричният елемент присъства, само защото е неотменимо свързан с този жанр, вложен в него по условие и няма как да се избегне. Хорър жанрът ни привлича, защото позволява символично да се предадат неща, които ни е страх да заявим директно; защото ни дава шанс да изпитаме (точно така, да изпитаме, не да изтрием) емоции, които обществото очаква да държим под строг контрол. Филмът на ужасите е покана да се отдадем косвено на пропаднало, асоциално поведение, на безвредно насилие, на детински мечти за власт и да се оставим на най-малодушните си страхове. Може би най-важно от всичко е, че историята или филмът на ужасите позволява да се превърнем в част от тълпата, да се превърнем в истински туземци и да унищожим чуждия натрапник. Това никога не е правено по-добре или по-буквално, отколкото в краткия разказ на Шърли Джаксън „Лотарията“, където цялата идея за аутсайдера е символична, създадена единствено чрез черен кръг, очертан на лист хартия. Обаче няма нищо символично в пороя от камъни, с който приключва историята. Дори детето на жертвата се включва, докато умиращата майка крещи: „Не е честно, не е честно!“
Не е съвпадение, че повечето хорър истории приключват със сюжетен обрат, достоен за О. Хенри, който директно ви захвърля в бездънната яма. Когато гледаме хорър филм или четем страшна книга, ние никога не очакваме накрая всичко да се нареди. Напротив, постоянно сме в очакване да се потвърдят нашите съмнения, че всичко е на път да отиде по дяволите. Повечето разкази на ужасите предлагат изобилни доказателства в полза на тази теза, затова мисля, че никой всъщност не се изненадва, когато Катрин Рос все пак пада в ръцете на Степфордската мъжка асоциация в края на „Степфордските съпруги“ или когато героичният чернокож мъж е застрелян от шайката малоумни помощници на шерифа в „Нощта на живите мъртви“. Както се казва, всичко е част от играта.
А чудовищното? Каква е неговата роля в играта? Как го възприемаме? Ако не можем да го определим, можем ли поне да го илюстрираме с примери? Ето ви един наръч взривоопасни въпроси, приятели.
Да вземем например цирковите мутанти — хората, чиито телесни дефекти са изложени на показ под светлината на безпощадни прожектори. Печално известните сиамски близнаци Чанг и Енг например. Повечето хора в онези дни ги считали за истински чудовища и фактът, че всеки от тях водел отделен съпружески живот, им се виждал също тъй чудовищен. Най-язвителният, но и забавен американски карикатурист, един господин на име Родригез, е експлоатирал всеки възможен аспект от живота на сиамските близнаци в своята рубрика „Братя Езоп“ в списание „Нешънъл Лампун“, навирайки в лицето на читателя всяка малка странна подробност от ежедневните житейски нужди на неделимо свързаните — от интимния им сексуален живот, до тоалетните им навици и боледуването. Родригез отговаря на всеки въпрос, който ви е мъчил за живота на сиамските близнаци… и потвърждава най-мрачните ви догадки. Вероятно няма да сгрешим, ако кажем, че тези карикатури са доста дебелашки, но подобна критика би била безсмислена — все пак в онези дни списание Нешънъл Инкуайърър публикувало снимки на жертви на автомобилни катастрофи с разкъсани тела и кучета, които бодро похапват откъснатите човешки глави. И изобщо, списанието прави една сериозна забежка в областта на гнусното, преди да се върне към тихите води на популярната американска преса24.
А какво да кажем за останалите циркови чудаци? Те също ли се явяват чудовища? Джуджета? Недорасляци? Брадатата дама? Дебелата дама? Човешкият скелет? Повечето от нас все някога са се озовавали на утъпканата, поръсена с дървени стърготини пръст, понесли хотдог или захарен памук, докато викачът ни е призовавал да влезем вътре, обикновено използвайки като примамка един от чудаците — Дебеланата в своята детински розова балетна пачка, татуирания мъж с драконова опашка обвита около врата му като най-изумителната примка на бесило или мъжа, който яде пирони, натрошени крушки и прочее скрап. Едва ли мнозина от нас са се решавали да се разделят с монетите за входа, за да видят тази странна пасмина, както и вечните фаворити Двуглава крава или Бебе в бутилка (аз пиша страшни истории от осемгодишен, но никога не съм посещавал цирк на мутанти), но повечето са изпитвали импулсивното желание да надникнат. На някои карнавали най-деформираното създание е изолирано само, най-отзад в мрака, сякаш е някакво изчадие от деветия кръг на Дантевия Ад. Държат го там, защото показването му е било забранено от закона още през 1910 г. Затова е изолирано в самотната си дупка и загърнато с парцали. Това е най-големият ненормалник и за някой и друг долар в повече човек може да застане на ръба на ямата му и да го гледа как отхапва главата на живо пиле и я изяжда, докато птицата още пърха в ръцете му.
24
Но в стария Инкуайърър все пак са останали искрици живот. Аз си го купувам, ако са пуснали някоя по-сочна статия за НЛО или нещо за Йети, но най-често го преглеждам набързо, ако опашката в супермаркета върви твърде бавно, да видя дали не са допуснали някоя трогателна грешка в добрия тон, като да пуснат снимки от аутопсията на Озуалд или на Елвис в ковчега му. Всичко това обаче е далеч от добрите стари истории като: „Майка готви домашния любимец и сервира кучешката манджа на децата си.“ — Б.пр.