В края на шестдесетте Ед Макбейн (с истинско име Евън Хънтър) написа един от най-добрите си романи за полицаите от 87-ми участък. Наричаше се „Фантета“ и част от сюжета му включваше банда младежи, които обикаляха улиците, заливаха разни бездомници с бензин и ги подпалваха. Във филмовата версия, която е описана в незаменимото помагало на Стивън Шуър „Филми по телевизията“ като „празноглава комедия“, участват Бърт Рейнолдс и Ракел Уелч. Най-голям смях пада, когато група полицаи, предрешени като монахини, хукват да гонят един заподозрян. За целта си повдигат расата и разкриват тежки масивни чепици. Голяма смехория, а банда, направо да се пръсне човек от смях.
Романът на Макбейн изобщо не е смешен. Той е мрачен и някак красив. Едва ли му се е отдавало по-точно да опише полицейската участ от една ситуация в края на романа, когато Стийв Карела, предрешен като скитник, сам става жертва на палеж. Продуцентите на филма явно са решили да го превърнат в нещо като смесица между полицейска драма и черна комедия и резултатът е почти толкова забравим, колкото бейзболните хвърляния на Трейси Сталард… само дето една от топките, които той хвърли, напусна очертанията на стадион Фенуей Парк и се превърна в рекордния шестдесет и първи хоумрън на Роджър Марис. А „Фантета“, нескопосаната трагикомедия, стана причина да се сложи край на насилието по телевизията.
Посланието беше ясно — отговорността е ваша. И телевизионните станции го приеха съвсем сериозно.
12
„Как оправдавате насилието в сцената под душа в «Психо»?“, попитал един критик Сър Алфред Хичкок.
„Как оправдавате началната сцена в «Хоршима», скъпи мой?“, предполага се, че му отговорил Хичкок. В тази сцена виждаме Еманюел Рива и Елиджи Окада голи и прегърнати.
„Началната сцена беше необходима, за да бъде филмът цялостен“, казал критикът.
„Същото важи за сцената под душа в «Психо»“, отговорил Хичкок.
13
Каква отговорност носи писателят — особено писателят на хорър литература — във всичко това? Не мисля, че някога е имало писател в нашата област, може би само с изключение на Шърли Джаксън, когото критиците да не са разглеждали предпазливо и с известно подозрение. Няколкостотин години етиката на хорър историите е била подлагана на съмнение. Един от кървавите предшественици на „Дракула“, „Вампирът Варни“, е наречен „евтина ужасия“. По-късно инфлацията станала причина цената на ужасиите леко да се покачи. През тридесетте масово се говори, че списания като „Странни истории“ и „Сладострастни разкази“ (чиито корици редовно са покрити с втрещяващи садомазохистични сцени, в които млади дами са приковани, някак си винаги по долни дрехи и над тях се е надвесила заплашителна чудовищна фигура — но винаги очевидно мъжка чудовищна фигура) съсипват морала на американската младеж. През петдесетте комиксовата индустрия сама сложи край на такива издания като „Разкази от криптата“ и въведе Комиксов код, когато стана ясно, че Конгресът се кани лично да им прочисти делата, ако те сами не го направят. Историите за разчленявания и трупове, завърнали се от смъртта, и преждевременни погребения бяха напълно забравени… за около десет години. Завръщането им беше оповестено от едно непретенциозно издание на публицистична група Уорън, наречено „Зловещо“. Списанието беше пълно завръщане към оригиналните комикси на Бил Гейнс. Две години по-късно към „Зловещо“ се присъедини приятелчето му „Злокобно“ и двете се превърнаха в новите Вещица и Пазач на старата крипта. Дори някои от старите художници работеха по новите списания — ако не се лъжа в първия брой на „Зловещо“ участваше самият Джо Орландо.
Според мен винаги е съществувала тенденцията, особено, когато става дума за такива популярни формати като филми, телевизия и популярна литература, да се наказва посланика, а не посланието. Никога не съм се съмнявал, че младежите, изгорили дамата в Роксбъри, са взели идеята от филма „Фантета“, излъчен една неделна вечер по АВС. Ако не го бяха гледали, глупостта и липсата им на въображение щяха да станат причина да я убият по много по-прозаичен начин. Същото важи и за другите случаи, изброени тук.
Злокобният танц е валс със смъртта. Това е истина, за която не можем да си позволим да си затворим очите. Както опасните въртележки на панаира симулират близки до смъртта изживявания, хорър разказите ни дават възможност да видим какво се случва зад врати, които обикновено са здраво залостени. Човешкото въображение не търпи затворени врати. Някъде там чак друга танцьорка, нашепва въображението ни в нощта — танцьорка в изгнила бална рокля, с празни очни кухини и плесенясали дълги ръкавици; танцьорка, в чиято оредяла коса се гърчат червеи. Кой, ще попитате вие, кой безумец ще приеме такава партньорка в обятията си?