Тогава къде остава етиката?
Нека да ви кажа какво мисля аз. Аз мисля, че тя остава там, където винаги е била: в сърцата и умовете на добронамерени мъже и жени. В случая на писателя това може да означава да се постави нихилистично начало и постепенно да се припомнят старите уроци за човешките ценности и човешкото поведение. В случая на „Сблъсък“ конкретно, началото беше поставено с мрачното осъзнаване, че човешката раса носи със себе си някаква дребна гадина, която става все по-опасна, колкото повече напредва технологичния прогрес. В началото си представях тая гадина визуализирана в лицето на SLA, а по-късно тя придоби формата на вируса на супер-грип, който се оказа освободен чрез една-единствена техническа грешка. Идеята съвсем не е преувеличена, ако се замислите какво се случи на остров Трите мили миналата година или ако вземете предвид факта, че военните от база Лоринг в моя роден щат бяха готови да скочат в самолетите и да се втурнат да бомбардират Русия заради една забавна малка компютърна грешка, която показваше, че руснаците са изстреляли ракетите си към нас и сега вече ни чака Голямата патърдия. Като чисто и просто се съгласих със себе си да оставя няколко оцелели — без оцелели няма история, нали така? — имах възможност да обрисувам един свят, в който атомните оръжия така и ще си ръждясат, неизползвани, и в лудата вселена, която минава за наш дом, ще се възцари някакъв нормален етически, политически и екологичен баланс.
Не мисля обаче, че някой знае какво наистина си мисли — или дори какво точно знае — докато не се хване да го напише. Така постепенно осъзнах, че първата работа на оцелелите ще бъде да подновят старите вражди и веднага след това да потърсят старите оръжия. И още по-лошо — всички тези смъртоносни играчки ще са изцяло на тяхно разположение и цялата ситуация може да се превърне в състезание коя група откачалки първа ще открие начин да ги изстреля. Лично за мен урокът, който научих, докато пишех „Сблъсък“, беше, че разсичането на Гордиевия възел унищожава загадката, а не я решава и последното изречение в книгата е признание, че загадката все още е в сила.
Книгата се опитва също да ознаменува по-светлите аспекти на нашия живот: човешката смелост, приятелството и любовта в един свят, който обикновено изглежда лишен от любов. Независимо от апокалиптичната си тема, „Сблъсък“ е предимно изпълнена с надежда книга, отразяваща мнението на Албер Камю, че „щастието също е неизбежно“.
Майка ми се изразяваше доста по-прозаично, като казваше на двама ни с брат ми да се надяваме на най-доброто, но да очакваме най-лошото — този съвет обобщава най-точно книгата, каквато е останала в паметта ми.
И така, на кратко, надяваме се на едно четвърто ниво (троен Върколак?), което отново да ни върне към хорър автора не само като писател, но и като човешко същество, етичен мъж или жена, поредният пътник в лодката, поредният пътешественик поел натам, накъдето пътуваме всички. Надяваме се, че ако види свой спътник паднал, писателят ще опише случката — но не преди да е помогнал на падналия да се изправи на крака, да е изтупал праха от дрехите му и да се е уверил, че може да продължи напред. Такова едно поведение обаче не може да е резултат от почтени интелектуални възгледи; то е породено от съществуването на любовта — един най-обикновен практически факт, практическа сила в нашите човешки дела.
В крайна сметка етиката е систематизиране на онези неща, които според сърцето ни са верни и онези неща, които в сърцето си знаем, че са необходими, за да можем да живеем сред други хора… състояние иначе известно като цивилизация. Ако премахнем етикета „хорър история“ или „фантазия“ и го заменим просто с „литература“ или още по-просто, с „измислица“, вероятно ще ни е по-лесно да видим, че не върви с лека ръка да се отправят такива обобщени обвинения в неморалност. Ако приемем, че моралността произтича от доброто сърце — и няма нищо общо с разни смешни пози и нереалистични герои, които в края винаги заживяват щастливо — а неморалността се дължи на безразличието, на претупаните наблюдения и на израждането на драмата или мелодрамата с цел печалба — парична или друга — тогава е очевидно, че сме стигнали до един ключов възглед, който е едновременно практичен и съвсем човешки. Измислицата е истината в сърцевината на лъжата и за хорър историите, както и за всеки друг тип история, важат същите правила, които са били в сила още тогава, когато Аристофан разказал своята страшна история за жабите: етиката е да разкажеш истината, такава, каквато я усещаш в сърцето си. Когато попитали Франк Норис дали не се срамува от грубостта и вулгарността на романа си „Мактийг“, излязъл в началото на века, той отговорил: „Че от какво да се срамувам? Не съм излъгал, не съм раболепничил. Казах им истината.“