Промените настъпват бавно, логиката и рационалността вземат превес. Детето започва да се чуди как така Дядо Коледа може да бие звънеца си и да събира пари за благотворителност тук, в нашия квартал, и в същото време да е на Северния полюс, където да командва своите елфи? То също осъзнава, че макар да е стъпило на доста пукнатини, гърбът на майка му си остава здрав. Възрастта започва да се отразява върху детското лице. „Не бъди такова бебе!“, казва му се нетърпеливо. „Главата ти е винаги в облаците!“. И абсолютния шампион: „Няма ли най-после да пораснеш?“.
Скоро вълшебният дракон Пуф спира да се отбива по улица Черешова да види добрия си приятел Джаки Пейпър. Уенди и братята й напускат Питър Пан и неговите диви момчета, като оставят зад гърба си Вълшебния прашец и само понякога в главата им се промъква Щастлива мисъл. Но пък у Питър Пан винаги се е забелязвало нещо опасно, не мислите ли? Нещо твърде диво. Нещо в очите му, което е ни повече, ни по-малко Дионисиево.
О, боговете на детството не умират — големите деца не ги жертват, а само ги предават на по-малките си сополиви братя и сестри. Самото детство е смъртно. Както за човек, който е влюбен, любовта е тази, която отминава. И не само Пуф и Питър Пан са изоставени в стремежа да се изкара шофьорска книжка, да се получи диплома от училище и от колеж като резултат от активното обучение за придобиване на добри трудови навици. Ние всички сме отпратили Феята на зъбките (макар че може би тя ни е изоставила, когато вече не сме били в състояние да й даваме това, което търси), убили сме Дядо Коледа (само за да го съживим за собствените си деца), победили сме великана, който преследва Джак надолу по бобеното стъбло. А горкият Торбалан — смехът ни го умъртвява отново и отново, както се случва с господин Дарк в края на „Нещо зло се задава“.
Чуйте ме сега внимателно: когато сте на осемнадесет или двадесет, или двадесет и една — каквато там е възрастта, след която имате право по закон да пиете алкохол във вашия щат — да ви искат документите на влизане в бара винаги е притеснително. Трябва да ровичкате и да си търсите шофьорската книжка, или щатската алкохолна карта или дори фотокопие от акта си за раждане, само, за да си купите една проклета бира. Но десетилетие по-късно, когато с тридесетте години вече се гледате очи в очи, да ви поискат документи на влизане в бара е истинско ласкателство. Означава, че все още изглеждате не достатъчно възрастен, за да ви е позволено да пиете, изглеждате невръстен. Изглеждате млад.
Тази мисъл се загнезди в главата ми преди няколко години, докато спокойно си пийвах в един бар в Бангор. Започнах да оглеждам лицата на посетителите. Пазачът на входа ги пускаше да влизат един след друг, докато изведнъж, опа!, спря един тип с яке на Мейнския университет и му поиска документ за самоличност. Заклевам се, младежът веднага посърна. По онова време легалната граница за пиене на алкохол в Мейн беше осемнадесет години (множество катастрофи, свързани с алкохола, станаха причина законодателите да я вдигнат на двадесет години) и на мен всички влизащи през вратата ми се струваха осемнадесетгодишни. Затова отидох при пазача и го попитах как е познал, че онзи тип е бил непълнолетен. Той сви рамене. „Ами, какво да ти кажа, предимно по очите“. Седмици наред след това се взирах в лицата на възрастните и се опитвах да реша какво точно ги прави възрастни. Едно тридесетгодишно лице има здрав вид, без бръчки и е не по-едро от лицето на седемнадесетгодишен младеж. И въпреки това, очевидно е, че възрастният не е хлапе, човек просто си знае. Изглежда има някаква скрита, но несъмнено присъстваща характеристика, която ни кара да приемем, че едно лице е възрастно. Не са само дрехите и поведението, не е и фактът, че тридесетгодишният носи куфарче, а седемнадесетгодишният ученическа раница. Дори да сложите лицата им в отворите на онези панаирджийски фигури, където човек може да се снима като моряк или боксьор, пак ще познаете безпогрешно кой е младият и кой възрастният.
Постепенно се убедих, че пазачът беше прав. Всичко е в очите.
Но не нещо, което присъства в очите, а нещо, което е изчезнало.
Децата са хитри, мисълта им се усуква около ъглите. Но около осмата година, когато започва втората голяма ера на детството, криволиците започват да се изправят. Мисълта и зрението постепенно се ограничават и затварят в своеобразен тунел, докато човек се опитва да се впише в света. Накрая, като престанем да виждаме всякаква полза от страната на измислиците, ние спираме да я посещаваме… освен може би, когато за кратко пътуваме до Дисниуърлд някой февруари или март.