Въображението ни е великолепно трето око, което се носи наоколо, отделно от тялото ни. При децата това трето око се радва на отлично зрение. Но с възрастта погледът му се замъглява и ето че един ден пазачът на входа на бара ви пуска да влезете, без да ви иска картата — това е то, момчето ми, пристъпил си прага на възрастния живот. Всичко е в очите. Огледайте ги хубавичко в огледалото и ми кажете, че греша.
Работата на писателя на фантазии е да разбие стените на тунела поне за малко и да осигури една мощна увеличителна лупа за третото око. Работата на автора на художествен хорър е за кратко да ви върне в детството.
А какво да кажем за самите писатели на хорър жанра? Ако който и да било друг човек види историята за малката госпожица Никоя (казах ви, че ще се върнем на нея и ето я тук, все така неидентифицирана и все така загадъчна като момчето вълк от Париж), той ще си каже: „Боже мой, човек никога не знае…“ и ще си продължи по пътя. Един фантазист обаче ще почне да си играе с идеята съвсем по детски и ще спекулира за деца от други измерения, за двойници и за какво ли още не. За тях тази история е като детска играчка — красива, лъскава и странна. Да дръпнем това лостче и да видим какво ще се случи. Да я бутнем по пода и да видим какъв звук издава. Да я прекатурим и да видим дали необяснимо някак сама ще се изправи. Изобщо нека да имаме загадъчни дъждове от жаби и хора, които спонтанно се самозапалват, докато си стоят в креслото вкъщи; нека имаме вампири и върколаци; нека си имаме госпожица Никоя, която може би се е промъкнала през пукнатина в реалността, само за да бъде стъпкана до смърт от тълпата, панически бягаща от пожара.
И тази особеност се отразява в очите на хорър авторите. Рей Бредбъри има замечтаните очи на хлапе. Зад дебелите стъкла на очилата му, същото важи за Джак Фини. Същото може да се види и в очите на Лъвкрафт, които стряскат със своята проста мрачна откритост, особено в това тясно, превзето лице, типично за Нова Англия. Харлън Елисън, независимо, че говори като картечница (да разговаряш с Харлън понякога е като да говориш с трескав рекламен агент, поел свръхдоза стимуланти), има също такива очи. От време на време той млъква, погледът му бяга настрани към нещо, което само той вижда, и на вас ви става съвсем ясно: Харлън е по детски хитър и мисълта му току-що се е усукала около някой ъгъл. Питър Строб, който винаги се облича безупречно и внушава сериозен корпоративен успех, има съвсем същия израз в очите си. Трудно доловим израз, но несъмнено присъстващ.
„Това е най-добрият комплект електрически влакчета, с които някое момче е имало шанс да си играе някога“ обяснява Орсън Уелс за създаването на филми. Същото може да се каже за измислянето на истории и писането на книги. Това е единственият ни шанс да разбием тунела около зрението си на парчета и поне за момент да видим мечтателния пейзаж, изпълнен с чудеса и страхотии със същата магическа яснота, която помним от времето, когато като деца за първи път сме видели виенско колело да се върти безспир на фона на небето. Някъде, нечий мъртъв син участва в късния филм по телевизията. Някъде един отвратителен човек, Торбалан!, се промъква през снежната нощ с яркожълти очи. В четири сутринта момчета препускат през есенните листа покрай библиотеката на път към дома. А някъде другаде, в друг свят, докато аз пиша тук, Фродо и Сам се приближават към Мордор, където живеят сенките. Абсолютно съм сигурен.
Готови ли сте да тръгваме? Добре, само да си взема палтото.
Всъщност това не е танц на смъртта. Тук също има трето ниво. Под всичко останало, това е танц на мечтите. Начин да се събуди детето у вас, което никога не е умирало, но заспива все по-дълбоко. Ако хорър историите са репетиция за нашата смърт, техният строги етични норми утвърждават живота, добрата воля и обикновеното въображение — просто поредният път към вечността.
В своята епична поема за Стюардесата, падаща към смъртта си високо над полетата на Канзас, Джеймс Дики предлага една метафора за живота на разумния човек, който трябва да се справи, доколкото може, с идеята за своята смъртност. Ние всички пропадаме от утробата в гроба, като не помним почти нищо за едното и не знаем почти нищо за другото… ако не броим вярата. Фактът, че запазваме разсъдъка си пред тези прости, но изумителни загадки, е почти божествен. Фактът, че можем да съсредоточим мощната интуиция на въображението си върху тях и да ги разглеждаме през този телескоп на сънищата, че сме в състояние, макар и съвсем скромно, да сложим ръце в процепа, който се отваря в сърцевината на колоната на истината — това е…