Вероятно „новото поколение“ комиксови чудовища са най-добре представени чрез създанията на Стан Лий в комиксите на Марвъл, където на всеки супергерой като Спайдърмен или Капитан Америка се падат по дузина страшилища: Доктор Октопод (познат на всички хлапета, почитатели на комиксите по света, като Док Ок), чиито ръце са заменени от придатъци, приличащи на цяла орда кръвожадни маркучи на прахосмукачка; Пясъчният човек, който си е жива ходеща пясъчна дюна; Лешоядът; Стегрон — динозавърът; Гущерът и, разбира се, най-страховитият от всички, Доктор Дуум, който в своите злокобни проучвания на забранените науки е бил толкова жестоко обезобразен, че се е превърнал в нещо като масивен дрънчащ киборг, загърнат в зелена мантия, надничащ през тънките процепи на шлема си, като през амбразури на средновековен замък и явно способен дори от камък да изцеди вода. Супергероите, които притежават и някаква чудовищна страна, явно не оцеляват дълго. Моят личен любимец, Пластичният човек (винаги придружен от своя безкрайно забавен и леко смахнат помощник Узи Уинкс), така и не намери своето място. Рийд Ричардс от Великолепната четворка е подобие на Пластичния човек, а един от хората му, Бен Грим (известен като Нещото) прилича на застинал поток лава, но те са по-скоро изключение от правилото.
Дотук споменахме карнавалните чудовища и комиксовите карикатури, но нека се опитаме да се приближим малко повече до действителността. Запитайте се какво според вас е ужасно или чудовищно в ежедневието ви — този въпрос не важи за лекарите и медицинските сестри, те са се нагледали на всякакви ужаси. Същото вероятно може да се каже и за полицаите и барманите.
Но за всички останали?
Да вземем телесната маса. Колко дебел трябва да е човек, преди да пресече линията, отвъд която човешката форма е толкова изопачена, че може да се нарече чудовищна? Не е достатъчно просто да сте човек, който си купува дрехите от магазин Гигант, нали? Или е така? Стигнали ли са хората с наднормено тегло до момента, когато не могат да ходят на кино или концерти, защото задните им части не се побират в стандартната седалка?
Надявам се разбирате, че не се опитвам да определя кога човек е прекалено дебел от медицинска или естетическа гледна точка, нито пък оспорвам нечие право да си бъде дебел. Не говоря за провинциалната дебелана, която виждате в летен ден да си прибира пощата със задник, стегнат в черни панталони, и корем, провиснал като превтасало тесто изпод незапасана бяла блуза. Не, говоря за такова състояние, което е пресякло всички граници на нормалното и се е превърнало в нещо, което, независимо от наличието или отсъствието на етиката, привлича погледа на безпомощния наблюдател и го разтърсва. Опитвам да си представя вашата — а и своята — реакция при вида на онези хора, които са толкова огромни, че се чудим как вършат неща, съвсем обичайни за всички останали — как минават през вратите, сядат в кола, ползват телефона в телефонна кабинка, навеждат се да си вържат обувките, вземат душ.
Вероятно ще ми кажете, Стийв, пак говориш за чудеса, дето се виждат само по карнавалите — за дебеланата в розовата й балетна пачка; за онези двама масивни близнаци, обезсмъртени в Книгата на Гинес, яхнали две идентични скутерчета и снимани, докато се отдалечават от камерата, така че задниците им стърчат от двете страни на моторчетата, сякаш са в безтегловност. Но аз не говоря за тези чудаци, които съществуват в своя собствен свят, където просто се прилага малко по-различна скала на нормалност — колко уродлив може да се чувства човек, дори да тежи двеста и петдесет кила, в сравнение с джуджета, хора без крайници и сиамски близнаци? Нормалността е социологическа идея. Сещам се за онзи стар виц за двамата африкански политици, които се срещнали с Кенеди и след края на срещата, единият казал на другия: „Какво смешно име — Кенеди!“. Пак в този ред на мисли е и онзи епизод от „Зоната на здрача“ за ужасно грозната жена, чиято пластична операция се проваля за кой ли път… и чак в края на епизода научаваме, че тя живее в бъдещето, където повечето земни жители приличат на гротескни хуманоидни свине и героинята, по нашите съвременни стандарти, е истинска красавица.
Говоря ви за дебелаците и дебеланите, които живеят в нашето общество — за двестакилограмовите бизнесмени, които рутинно си купуват по две места в самолета, вдигат преградата между тях и заемат и двете седалки. Говоря за жената, която си пържи четири хамбургера за обяд и ги изяжда, притиснати между осем хлебчета, заедно с килограм картофена салата със сметана и приключва тоя пир с половин галон сладолед, разнесен като глазура върху пай, достатъчен за цяло семейство.