Ние обаче не говорим за Военния Герой или Силния Мълчалив Служител на Реда. Тук обсъждаме така популярния архетип на Нещото Без Име. Ако изобщо има произведение, което да покрива целия цикъл книга-филм-мит, това е Франкенщайн. Той е и темата на един от първите в историята на киното „сюжетни“ филми — една-единствена ролка с участието на Чарлз Огъл в ролята на Създанието. Представата на Огъл за чудовището явно включва наелектризирана коса и лице, покрито с нещо като полуизсъхнало тесто за палачинки. Филмът е продуциран от Томас Едисън. Същият архетип виждаме днес в телевизионния сериал на CBS „Невероятният Хълк“, където той успява да комбинира два от архетипите, които обсъждахме тук, и то не без известен успех (историята на Невероятния Хълк може да се разглежда като история за Върколака, а също и като история за Нещото). Макар че да си призная, при всяко превръщане на Дейвид Банър в Хълк се чудя къде се дяват обувките му и как после си ги връща37.
И тъй, нека разгледаме тези филми, като започнем с въпроса защо все пак историята за Франкенщайн е пресъздавана отново и отново след първия филм? Едно възможно обяснение е, че тази история, колкото и да е изменена (или по-скоро изопачена) от филмовите творци, които са я интерпретирали (и малтретирали), тя винаги съдържа вълнуващата двойственост, заложена в нея от Мери Шели. От една страна писателят на ужаси е агент на нормата, който настоява да се пазим от мутанти и ние всички усещаме отвращението на Виктор Франкенщайн от непримиримото кошмарно чудовище, което е създал. От друга страна обаче осъзнаваме и идеята за невинността на това създание и разбираме доколко авторката е запленена от идеята за tabula rasa.
Чудовището удушава Хенри Клервал и обещава на Франкенщайн да бъде с него „в брачната му нощ“, но същото създание изпитва детинско любопитство и възторг пред сияйното лице на изгряващата луна; носи дърва за бедното селско семейство като добър нощен дух; сграбчва ръката на слепия старец, пада на колене и го умолява: „Дойде мигът! Спасете ме и ме закриляйте! (…) Не ме изоставяйте в часа на изпитание.“ Чудовището, което удушава сополанкото Уилям, е същото създание, което спасява малко момиченце от удавяне, а за благодарност му надупчват задника със сачми.
Мери Шели, ако ще си говорим честно, не е кой знае колко добра в писането на емоционална проза (ето защо учениците, които подхождат към книгата с очаквания за енергично брутално четиво — очаквания формирани от филмите — обикновено остават разочаровани). Това най-ясно си личи в спора между Виктор и Създанието, когато то моли твореца си да му направи жена, при което двамата обсъждат аргументи за и против тази идея като харвардски дебатьори. Иначе казано, нейното най-голямо постижение е в областта на идеите. Затова вероятно е иронично, че причината, поради която книгата остава привлекателна за филмовата индустрия толкова дълго, е раздвояването на читателя, което писателката постига: от една страна читателят иска да пребие мутанта с камъни, но от друга същият читател усеща ударите и страда заради тяхната несправедливост.
Нито един филм обаче не е успял да пресъздаде тази идея до край. Може би най-близо до целта се приближава Джеймс Уейл в своята стилна „Невеста на Франкенщайн“, където по-екзистенциалните тревоги на чудовището (един млад Вертер с болтове във врата) са сведени до доста по-прозаична, но със силен емоционален заряд реалност: Виктор Франкенщайн изпълнява молбата на Създанието и му прави партньорка, но тя не харесва оригиналното чудовище. Елза Ланкастър, приличаща на диско кралица от по-късния период на Студио 54, изкрещява, когато той се опитва да я докосне и ние изцяло съчувстваме на чудовището, когато то разрушава цялата проклета лаборатория с голи ръце.
37
„Ей го пак тоя зеленокожия“ възкликва седемгодишният ми син Джо, когато Дейвид Банър започне разкъсващата дрехите си трансформация. Джо възприема Хълк не като страшилище, всяващо хаос, а като сляпа природна сила, посветена на доброто, и с право. Учудващо, поуката, която младите зрители извличат от повечето филми на ужасите, е, че съдбата е милостива. Съвсем нелош урок за младоците, които се възприемат като играчки в ръцете на далеч по-мащабни сили. — Б.авт.