В оригиналната версия на озвучения „Франкенщайн“ гримът на Борис Карлоф е дело на един тип на име Джак Пиърс. Тъкмо той създава лицето, което ни е познато, като лицата на чичовци и братовчеди в стария семеен албум (ако и малко по-грозно) — четвъртитата глава, смъртната бледност, леко вдлъбнатото чело, белезите, винтовете, натежалите клепачи. Юнивърсъл Пикчърс патентоват грима на Пиърс и затова, когато британското студио Хамър Филмс прави своя серия филми за Франкенщайн в края на петдесетте и началото на шестдесетте, те използват различна визия. Тя не е толкова оригинална или вдъхновена като лицето на Пиърс (чудовището на Хамър прилича повече на бедния Гари Конуей в „Аз бях млад Франкенщайн“), но и двете версии споделят нещо общо: макар тези лица да са отвратителни на вид, в тях има нещо толкова тъжно, толкова трагично, че ние не можем да не съчувстваме на чудовището, въпреки че в същото време извръщаме глава изплашени и отвратени38.
Както вече казах, повечето режисьори, които са се опитвали да направят филм за Франкенщайн (с изключение на чисто сатиричните версии) са имали усет за двойствеността на този герой и са я използвали. Има ли изобщо зрител, толкова безчувствен, та да не си е пожелавал чудовището да скочи от горящата мелница и да натика факлите направо в гърлата на ония невежи идиоти, решени да му видят сметката? Ако изобщо има такъв човек, той трябва да е със сърце от камък. Не вярвам обаче да има и филм за Франкенщайн, който да е уловил пълния драматизъм на тази ситуация и затова тези филми не са сълзливи, както края на Кинг Конг, когато грамадната горила се е покатерила на върха на небостъргача и се опитва да отблъсне бипланите, оборудвани с картечници, сякаш са някакви праисторически птици от неговия роден остров. Както Клинт Ийстуд в макаронените уестърни на Серджо Леоне, Кинг Конг е архетип на архетипа. В очите на Борис Карлоф виждаме ужаса от това да бъдеш чудовище. Същото важи по-късно за Кристофър Лий. При Кинг Конг тази емоция се предава от цялото му лице, благодарение на чудесните специални ефекти на Уилис О’Браян. Резултатът е почти карикатурна версия на лишения от приятели умиращ самотник. Един от най-ярките примери за сливане на любов и ужас, невинност и страх — емоционална реалност, която Мери Шели само загатва в своя роман. Мисля, че тя би разбрала и би се съгласила със забележката на Дино Де Лаурентис относно привлекателната сила на тази двойственост. Де Лаурентис говори за собствената си не особено забележителна версия на филм за Кинг Конг, но думите му могат да се отнесат директно към самото нещастно Чудовище: „Никой не плаче, когато акулата в «Челюсти» умира“. Е, никой не плаче и когато чудовището на Франкенщайн умира — не и както всички хлипат, когато Конг, този нещастен звяр, отвлечен от своя прост и романтичен свят, пада от върха на небостъргача — но всички вероятно сме отвратени от облекчението, което изпитваме.
4
Въпреки че сбирката, в резултат на която бил написан „Франкенщайн“ на Мери Шели, се случила при Женевското езеро, далече от Британска земя, тя спокойно може да мине за едно от най-откачените британски чаени партита за всички времена. В известен смисъл същата тази сбирка може да е допринесла не само за публикуването на „Франкенщайн“ по-късно същата година, но и на „Дракула“ — роман, написан от човек, роден тридесет и една години по-късно.
През юни, 1816 г., групата спътници — Пърси и Мери Шели, лорд Байрън и доктор Джон Полидори — се оказват принудени да стоят затворени в наетата къща в продължение на две седмици, заради проливни дъждове и започват да четат съвместно един немски сборник с истории за призраци, озаглавен „Фантасмагория“. Оттук нататък сбирката придобива подчертано странен характер и кулминира с истински истеричен пристъп на Пърси Шели. Доктор Полидори отбелязва в дневника си:
След обедния чай започна разговор за призраци. Лорд Байрън прочете няколко стиха от „Кристабел“ на Колридж, [частта за] вещерската пазва; в последвалата тишина Шели внезапно изпищя, хвана се за главата и изхвръкна от стаята, понесъл свещ. [Аз] напръсках лицето му с вода и му дадох да помирише етер. Той съзерцаваше госпожа Шели и внезапно се сети, че бил чувал за някаква жена, която имало очи вместо зърна на гърдите. Тази мисъл явно се загнезди в главата му и откровено го ужаси.
38
Най-забележителното британско изпълнение на чудовището вероятно е на Кристофър Лий, който по-късно кажи-речи засенчи Бела Лугоши в ролята на граф Дракула. Лий, който е великолепен актьор, е единственият, който дори се доближава до интерпретацията на Карлоф, но пък Карлоф е имал късмета да работи с доста по-добър сценарий и режисура. В крайна сметка Кристофър Лий се справи много по-добре като вампир. — Б.авт.