Какво може да се очаква от англичани.
Накрая решават всеки в групата да се опита да напише нова призрачна история. Но тъкмо Мери Шели, чието произведение, написано след тази сбирка ще добие най-голяма популярност, се затруднява да започне работа. В началото тя няма никакви идеи и едва няколко дни по-късно въображението й е стимулирано от един кошмар, в който „един бледен последовател на нечестивите науки създава някакво ужасно подобие на човек.“ Това се превръща в сцената на сътворяването, описана в глави четвърта и пета от романа й (цитиран по-горе).
Пърси Биш Шели пише един фрагмент, озаглавен „Убийците“, а Джордж Гордън Байрън създава интригуваща мрачна история, наречена „Погребението“. Но тъкмо добрият доктор Джон Полидори ще се превърне във възможната връзка с Брам Стокър и „Дракула“. След време той развива своя кратък разказ в доста успешен роман. Романът е озаглавен „Вампирът“.
В интерес на истината романът на Полидори не е особено добър и смущаващо напомня разказа „Погребението“, написана от далеч по-талантливия му пациент, лорд Байрън. Възможно е тук да си имаме работа със случай на плагиатство. Известно е, че малко след събитията на Женевското езеро Байрън и Полидори влизат в жестока разпра, която прекратява приятелството им. Едно възможно обяснение за този разрив, е приликата между двете произведения.
Полидори е на двадесет и една години, когато пише „Вампирът“, но го сполетява доста злощастен край. Успехът на романа му го насърчава да се откаже от лекарската професия и да стане професионален писател. Оказва се обаче, че писателския му талант е доста скромен, за разлика от умението му да трупа хазартни дългове. Когато усеща, че репутацията му е непоправимо накърнена, той постъпва по единствения възможен начин за английски джентълмен от онова време и се застрелва.
Излезлият в края на столетието „Дракула“ на Брам Стокър има съвсем бегло сходство с „Вампирът“ на Полидори — тази тематична област е доста ограничена, така че, както ще посочваме отново и отново, дори да не се търси умишлена имитация, известна прилика винаги ще съществува. Можем да сме сигурни обаче, че Стокър е познавал романа на Полидори. След като прочете „Дракула“, човек остава с впечатлението, че авторът не е оставил камък необърнат по време на проучванията си. Нима е толкова трудно да си представим, че в някакъв момент той е почел „Вампирът“ и се е вдъхновил да напише по-добра книга на същата тема? Ще ми се да вярвам, че е било така, както ми се ще да вярвам, че Полидори наистина е откраднал идеята си от лорд Байрън. Това би превърнало Байрън в литературния предтеча на легендарния Граф Дракула, който още в началото се хвали пред Джонатан Харкър, че е изгонил турците от Трансилвания. Самият Байрън от своя страна умира по време на гръцкото въстание срещу турците през 1824 г., само осем години след сбирката със семейство Шели и Полидори на брега на Женевското езеро. Графът несъмнено би одобрил подобна гибел.
5
Хорър историите може да се разделят най-общо в две групи: такива, в които злото е умишлено и произтича от нечие съзнателно злонамерено действие, и такива, в които ужасът се случва отделно и независимо от действията на героите, като удар от мълния. Най-класическият пример за история от втория тип е старозаветният разказ за Йов, превърнат в човешки еквивалент на терен, върху който се разиграва епичен мач между Бог и Сатаната.
Психологическите хорър истории, онези, които разглеждат материята на човешкото сърце, винаги се въртят около идеята за свободната воля, т.нар. зло отвътре, което няма как да припишем на добрия стар Бог. В тази категория влиза Виктор Франкенщайн, който от чиста арогантност създава живо същество от човешки остатъци, а после подпечатва ориста си на грешник, като отказва да поеме отговорността за постъпката си. Тук попада и доктор Джекил, който създава господин Хайд от чисто викторианско лицемерие — желанието му е да може да обикаля и да се забавлява навсякъде, без никой, дори най-долните отрепки на Уайт Чапъл, да заподозрат, че той всъщност е достопочтеният доктор Джекил, чиито крака са винаги здраво стъпили на правия път. Вероятно най-добрата история за злото отвътре е описана в „Издайническото сърце“ на По, където е извършено убийство от чиста злоба, без каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства. Самият По предполага, че разказвачът в неговата история може да се нарече безумец, защото хората имат нужда да вярват, че подобно чисто, немотивирано зло, трябва да е резултат от нечия лудост, дори само заради собствения си здрав разум.