Романите и разказите, в които става дума за външното зло, често е трудно да се вземат на сериозно. Те повече приличат на разновидност на някакви детински приключения, а накрая отвратителните пришълци от космоса винаги биват разгромени или в последния възможен момент Симпатичният Млад Учен открива чудодейно решение. Както, да речем, в „Началото на края“ Питър Грейвс изобретява сонарно оръжие, което изтласква гигантските скакалци в езерото Мичиган.
И все пак, тъкмо идеята за външното е зло се явява много по-обширна и внушителна. Лъвкрафт го е осъзнал отлично и тъкмо затова неговите разкази за необятното гигантско зло са толкова ефективни. Не всичките му произведения са добри, но когато попадне в целта, както например в „Кошмарът в Дънуич“, „Плъхове в стените“ и най-вече „Цвят от космоса“, историите му са просто разтърсващи. Най-добрите му постижения ни карат да усещаме гигантския мащаб на вселената, която ни обгръща и загатват за неясни сили, които биха могли да ни унищожат, стига само да промърморят нещо насън. В крайна сметка, какво е нищожното зло на атомната бомба, сравнено с Нярлатотеп, Пълзящият Хаос, с Йог-Сотот или с Козела с хиляди чеда39?
За мен най-забележителното постижение на „Дракула“ на Брам Стокър е очовечаването на идеята за външното зло, което позволява да го опознаем отблизо по начин, за който при Лъвкрафт не може да става и дума, и да усетим неговата същност. Романът е истинска приключенска история, но без да изпада до нивото на Едгар Райс Бъроус40 или „Вампирът Варни“41.
Стокър постига описания ефект, като през по-голямата част от дългото си повествование буквално оставя злото извън нашето полезрение. Графът е пред очите ни почти през цялото време в първите четири глави. Дуелира се с Джонатан Харкър, притиска го до стената („По-късно ще има целувки за всички ви“, чува го Харкър да казва на зловещите сестри, докато самият той лежи в полусвяст), а след това изчезва от останалите към триста страници на книгата42. Това е един от най-забележителните и завладяващи номера в английската литература. Илюзия, която почти никой друг не е успял да постигне. Стокър създава своето страховито, безсмъртно чудовище, както едно дете може да направи голям сенчест заек на стената, като размаха пръсти пред светлината.
Графът, изглежда, е едно неизбежно зло. Фактът, че се появява в многомилионния Лондон, не се дължи на злодейството на нито един обикновен смъртен. Премеждията на Харкър в замъка на Дракула не са резултат от някакъв негов грях или вътрешна слабост. Той се озовава в дома на Графа, защото там го праща работодателят му. В същия ред на мисли, смъртта на Луси Уестенра не е заслужена. Нейната среща с Графа в двора на църквата е моралният еквивалент на това да ви удари гръм, докато играете голф. Няма нищо в живота й, което да оправдае гибелта, която я сполетява от ръцете на Ван Хелсинг и годеника й Артър Холмуд — сърцето й, прободено с кол, главата й отсечена, устата, натъпкана с чесън.
Стокър обаче не е невежа и по въпросите на злото отвътре и библейската концепция за свободната воля. В „Дракула“ тази концепция е въплътена в образа на онзи безобиден маниак, господин Ренфийлд, който символизира също първоизточника на вампирите — канибализма. Ренфийлд, който мъчително напредва нагоре по веригата (започва, като похапва мухи, продължава с паяци, а след това минава към птици), кани Графа в лудницата на доктор Сюърд, като отлично осъзнава какво върши. Но би било абсурдно да приемем, че неговият образ е достатъчно значим, та да му се припише отговорността за всички последвали ужасии. Колкото и да е интригуващ, на него просто му липсва такава тежест. Можем да сме сигурни, че Графът би успял да намери начин да влезе, дори без поканата на Ренфийлд.
В известен смисъл тъкмо нравите от времето на Стокър диктуват, че злото, въплътено в Графа, е външно, защото то до голяма степен се явява перверзно сексуално зло. Стокър вдъхва нов живот в легендата за вампирите, като пише роман, който едва ли не се задъхва от сексуалния си заряд. Графът никога не напада Джонатан Харкър — той е предоставен на сестрите, споделящи замъка на Дракула. Единствената среща на Харкър с тези знойни, но смъртоносни харпии, е подчертано сексуална и е описана в дневника му по начин, който за Англия в края на 19-ти век е просто скандален:
39
„Нярлатотеп, Пълзящият хаос“ е име на злонравно божество, срещано в произведения на Лъвкрафт и други писатели. „Йог-Сотот“ е космическо същество, част от митологичния цикъл за Ктхулу, за което се казва, че приема формата на съвкупност от блестящи сфери. „Козелът с хиляди чеда“ е алтернативно име за Шуб-Нигурат, още едно от божествата в митовете за Ктхулу. — Б.пр.
40
Едгар Райс Бъроус — американски писател, най-известен със създаването на героя си Тарзан и с марсианските приключения на Джон Картър. — Б.пр.
41
„Вампирът Варни“ — стилизирана викторианска готическа история на ужасите, издавана в дълга поредица евтини памфлети, достигнала в окончателния си вариант 220 глави. — Б.пр.
42
Графът се появява тук-там десетина пъти, като най-внушителна е сцената в спалнята на Мина Мърей Харкър. Когато мъжете в нейния живот нахлуват в стаята й след смъртта на Ренфийлд, ги посреща сцена, достойна за платната на Бош: графът е сграбчил Мина, а лицето му е покрито с нейната кръв. Като в някаква вулгарна пародия на брачното тайнство, той разрязва една вена на гърдите си с мръсен нокът и я принуждава да пие. Другите появи на графа са по-малко внушителни. Един път го засичаме, докато се разхожда по улицата, нахлупил контешка сламена шапка, а друг път го виждаме как съзерцава млада девойка като най-обикновен стар коцкар. — Б.авт.