7
Но нека оставим сексуалната символика настрана, поне засега. Време е да обърнем третата карта от тази неловка колода Таро. Забравете Майкъл Ландън и АИП за момента и вместо това погледнете в очите истинския Върколак, ако ви стиска. Неговото име, любезни читателю, е Едуард Хайд.
Робърт Луис Стивънсън замисля „Доктор Джекил и господин Хайд“ чисто и просто като халтура, написана с финансови мотиви и с надеждата да се превърне в златна кокошка. Историята дотолкова ужасява жена му, че той изгаря първата чернова и пренаписва всичко отначало, като вмъква в сюжета малко морални поуки, за да успокои благоверната. „Джекил и Хайд“ е най-кратката от трите книги, които разглеждаме тук (отпечатана сбито, тя излиза към седемдесет страници) и несъмнено най-стилната. Ако в „Дракула“ Стокър ни сервира голяма порция чист ужас, който чрез сцени от рода на сблъсъка на Харкър с Дракула в Трансилвания, пронизването с кол на Луси Уестенра, смъртта на Ренфийлд и дамгосването на Мина, ни оставя с усещането, че някой ни е халосал с греда в гърдите, то кратката поучителна история на Стивънсън е като светкавично смъртоносно пробождане с шило за лед.
Като в полицейско съдебно разследване (с каквото критикът Дж. К. Честъртън сравнява историята), разказът върви от серия различни гледни точки и злочестата история на доктор Джекил ни се представя чрез показанията на всички замесени.
Започваме с адвоката на Джекил, господин Атърсън и един далечен родственик на доктора, Ричард Енфийлд, които се разхождат из Лондон една сутрин. Докато минават покрай „някакво мрачно здание“46 (…) „без никакъв прозорец“ с „избеляла стена“ и „подкожушена и мръсна“ врата, Енфийлд решава да разкаже на Атърсън една история, свързана с точно тази врата. Рано една сутрин той се намирал на същото това място, когато видял двама души да приближават ъгъла от двете противоположни посоки — мъж и малко момиче. Те се сблъскали. Момичето се проснало на земята, но мъжът — Едуард Хайд — си продължил по пътя, като стъпкал пищящото дете. Събрала се тълпа (какво са правели всички тези хора навън в три часа в една мразовита зимна сутрин, така и не е обяснено; вероятно са обсъждали къде Робинзон Крузо е натикал всички онези предмети от потъващия кораб при липсата на джобове), а Енфийлд сграбчил господин Хайд за яката. Хайд бил мъж с толкова противно изражение, че всъщност му се наложило да го предпази от тълпата, която явно била на път да го разкъса. „Държахме жените настрана, защото бяха освирепели като харпии“, казва Енфийлд на Атърсън. Нещо повече, самият лекар, повикан на сцената „побледняваше от желание да го убие“. Ето че поредният хорър автор се изявява като агент на нормалното. Събралата се тълпа ревностно дебне за мутанта и явно намира точно такъв субект в лицето на противния господин Хайд, въпреки че Стивънсън бързо уточнява, чрез думите на Енфийлд, че у мъжа няма нищо видимо нередно. Господин Хайд може да не е Джон Траволта, но не е и Майкъл Ландън с руно, избиващо изпод ученическото му яке.
Хайд, доверява Енфийлд на Атърсън, „понасяше всичко със сатанинско спокойствие“. Когато Енфийлд настоял за парична компенсация за малкото момиче, Хайд се вмъкнал тъкмо през споменатата врата и малко след това се появил със сто лири — десет в злато и чек за остатъка. Въпреки че Енфийлд няма да го спомене в този момент, по-късно ще научим, че подписът на чека е на доктор Хенри Джекил.
Енфийлд приключва разказа си с едно от най-показателните описания на Върколака в цялата хорър литература. Макар че няма почти нищо общо с обичайните описания, то казва страшно много. На всички ни е ясно какво е имал предвид Стивънсън и той явно е очаквал да го разберем, защото е сметнал, че всички имаме сериозен опит в дебненето за мутанти:
Не е лесно да се опише. Има нещо странно в неговия вид, нещо отвращаващо, нещо крайно противно. Никога не съм виждал човек, който така да ме отблъсква, и въпреки това едва ли мога да кажа защо. Трябва да е нещо уродлив; той прави силно впечатление на такъв, макар че не мога да кажа точно в какво отношение. Има безспорно странен вид, но къде е странното у него, не ми е ясно. (…) Не че ми липсва памет: виждам го пред очите си ясно и в този момент.
46
Всички цитати от „Доктор Джекил и господин Хайд“ са взети от превода на Евгения Паничерска-Камова, 1975 г. — Б.пр.