Вярно е, че никоя от тези книги не се доближава до великите романи от същия период, няма да се опитвам да ви убеждавам в противното. Достатъчно е само да сравните две книги, излезли приблизително по едно и също време, „Дракула“ и „Невзрачният Джуд“, за да се убедите, че съм прав. Никой роман обаче не се крепи само на едната идея — нито на своя език или изпълнение, каквото изглежда е мнението на толкова много съвременни писатели и критици… тези продавачи на красиви коли без двигатели. Въпреки че „Дракула“ не е „Невзрачният Джуд“, романът на Стокър за Графа отеква в ума на читателя дълго, след като далеч по-крещящият и чудовищен образ на Варни вече е замлъкнал. Същото важи за начина, по който Мери Шели представя своето Нещо Без Име и Робърт Луис Стивънсън пресъздава мита за Върколака.
Това, което авторите на „сериозна“ проза (които оставят сюжета и повествованието в края на дълъг списък, започващ с език и гладък изказ, който повечето колежански преподаватели погрешно приравняват със стил) изглежда забравят, е, че романите са двигатели, точно както колите са двигатели. Ролс Ройс без двигател може да служи като най-скъпата саксия на света, а роман без история не е нищо повече от куриоз, малка игра на ума. Романите са двигатели, и каквото и да кажем за тези три романа, авторите им са ги заредили с достатъчно изобретателност, та да работят безпроблемно и на високи обороти.
Учудващо, само Стивънсън успява да стартира своя двигател успешно повече от веднъж. Неговите приключенски романи още се четат, докато по-късните книги на Стокър като „Бижуто на седемте звезди“ и „Леговището на белия червей“ са известни само на експертите и на най-запалените почитатели на фантазията55. Последвалите готически произведения на Мери Шели имат подобна съдба.
Всеки от трите обсъдени романа е забележителен по свой начин не само като хорър история или с напрегнатото си повествование, но и като пример за много по-общ формат — този на романа сам по себе си.
Когато Мери Шели успее да се откъсне от философските си излияния за значението на труда на Виктор Франкенщайн, тя ни предоставя няколко силни сцени на отчаяние и мрачен хорър — най-въздействащо вероятно е описанието на притихналите полярни пущинаци, където този танц на взаимно отмъщение приближава своя край.
От тримата Стокър е вероятно най-енергичен. Романът му може да се струва твърде дълъг на съвременните читатели и критиците, които са решили, че от тях не може да се очаква да отделят на една творба на популярната проза повече време, отколкото на филм, сниман за телевизията (явно убедени, че двете са взаимно заменяеми), но в хода на книгата ние сме възнаградени (ако това е правилната дума) със сцени и изображения, достойни за Доре: Ренфийлд, разпръскващ захарта с непоклатимото търпение на прокълнатите; пронизването с кол на Луси; обезглавяването на сестрите от Ван Хелсинг; краят на Графа, който настъпва сред порой изстрели от огнестрелни оръжия и страховито надбягване с мрака.
„Доктор Джекил и господин Хайд“ пък е шедьовър на минимализма — мнението е на Хенри Джеймс, не мое. В незаменимия малък наръчник на Уилфред Странк и И. Б. Уайт „Елементи на стила“, тринадесетото правило за добра композиция гласи просто: „Избягвайте ненужни думи.“ Наред с „Червеният знак за храброст“ на Стивън Крейн, „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс, „Пощальонът винаги звъни два пъти“ на Джеймс М. Кейн и „Стреляй“ на Дъглас Феърбърн, икономичната история на ужасите на Стивънсън е идеален пример за младите писатели за майсторско приложение на тринадесетото правило на Странк — вероятно трите най-важни думи, написани в който и да е учебник по техника на композицията. Характеристиките са кратки, но точни. Героите на Стивънсън са скицирани, но никога карикатурно. Настроението се намеква, вместо да се натяква. Разказът е отсечен и минимален като детска състезателна кола.
Ще приключим, където започнахме, със страха и удивлението, които тези три чудовища продължават да вменяват на читателите. Най-недооцененото им качество е, че те успяват да прескочат реалността и да се гмурнат в свят на чиста фантазия. При това не ни изоставят, а ни издърпват със себе си, така че можем да видим архетипите на Върколака, Вампира и Нещото не като митични фигури, а едва ли не като реални същества. Което ще рече, че сме изпратени на едно невъобразимо пътешествие, което е много повече от просто „добро“.
Човече… това е страхотно.
Глава IV
Досадно автобиографично отклонение
55
За да сме честни обаче трябва да кажем, че Стокър е написал някои просто гениални кратки разкази. „Индианката“ и „Къщата на съдията“ вероятно са най-популярни. Любителите на злокобни разкази не биха намерили нещо по-добро от неговия сборник „Гостът на Дракула“, която неизвестно защо вече не се печата, но още може да се намери в библиотеките. — Б.авт.