— Но ние често оставяме чашите си от чая там. Как може тя да знае? Бъди благоразумен, скъпи.
Професорът отиде в лабораторията, като си мърмореше, а госпожа Мероудин с усмивка наля гореща вода върху чая и изгаси пламъка на малкия сребърен спиртник.
Еванс беше озадачен. И все пак нещо проблесна в съзнанието му. По една или друга причина тя си разкриваше картите. Дали това щеше да е „злополуката“? Дали говореше за всичко това нарочно, за да подготви предварително алибито си? Така, че когато някой ден „злополуката“ стане, той да е принуден да даде показания в нейна полза. Глупаво от нейна страна, ако е така, защото преди това…
Внезапно той си пое въздух. Беше наляла чая в трита бокала. Единия постави пред него, втория — пред себе си, а третия сложи на малка масичка до огъня, близо до стола, на който обикновено сядаше съпругът й. Когато го постави там, устните й се извиха в лека, странна усмивка. Усмивката я издаде.
Той знаеше!
Забележителна жена — опасна жена. Никакво изчакване — никаква подготовка. Този следобед — тъкмо този следобед, когато той е тук за свидетел. Тази смелост го накара да притаи дъх.
Беше умно, беше дяволски умно. Той нямаше да може да докаже нищо. Тя разчиташе на това, че той няма да заподозре — просто защото беше „толкова скоро“. Жена със светкавична мисъл и действие.
Пое дълбоко въздух и се наклони напред.
— Госпожо Мероудин, аз съм човек със странни капризи. Ще бъдете ли така добра да угодите на един от тях?
Погледна го въпросително, но без подозрение.
Той стана, взе бокала, който беше пред нея, отиде до малката масичка и го размени с другия, който донесе обратно и постави пред нея.
— Искам да ви видя да изпиете това.
Очите й срещнаха неговите. Бяха спокойни, непроницаеми. Лицето й бавно пребледня.
Протегна ръка, повдигна бокала. Той притаи дъх. Ами ако все пак беше направил грешка?
Тя го повдигна до устните си — в последния миг, треперейки, се наведе напред и бързо го изля в една саксия с папрат. После се облегна назад и го погледна предизвикателно.
Той въздъхна дълбоко и облекчено, и отново седна.
— Е? — попита тя.
Гласът й се беше променил. Беше леко подигравателен — предизвикателен.
Отговори й трезво и тихо:
— Вие сте много умна жена, госпожо Мероудин. Мисля, че ме разбирате. Не трябва да има… повторение. Знаете какво искам да кажа?
— Знам какво искате да кажете.
Гласът й беше равен, безизразен. Той кимна удовлетворено с глава. Беше умна жена и не желаеше да я обесят.
— За дълъг живот на вас и съпруга ви — каза многозначително и повдигна чая към устните си.
После лицето му се промени, ужасно се изкриви… Той се опита да стане — да извика… Тялото му се вдърви — лицето му стана червено. Отпусна се на стола си — крайниците му конвулсивно се свиха.
Госпожа Мероудин се наведе напред, като го наблюдаваше. Лека усмивка пробягна по устните й. Заговори му — много тихо и нежно:
— Вие направихте грешка, господин Еванс. Помислихте, че искам да убия Джордж… Колко глупаво от ваша страна… много глупаво.
Тя постоя там още малко, наблюдавайки мъртвия мъж, третия, който беше заплашил да пресече пътя й и да я раздели от мъжа, когото обичаше.
Усмивката й стана по-широка. Повече от всякога приличаше на мадона. После повиши глас и извика:
— Джордж, Джордж! О, ела тук! Опасявам се, че стана ужасна злополука… Бедният господин Еванс…