— С кой Митрофан?
— С Митрофан Петров... Не сте ли чували? Плете мрежи и ги продава на господарите. Трябват му много такива гайки. За всяка мрежа, току-речи, десетина парчета...
— Слушай... Член хиляда осемдесет и първи от наказателния закон казва, че всяка с умисъл причинена повреда на железопътна линия, когато тя може да подложи на опасност минаващия по линията транспорт и виновният знае, че последицата от това е злополука... разбираш ли? Знае! А ти не си могъл да не знаеш към какво води това отвъртане... се осъжда на заточение с каторжна работа.
— Разбира се, вие най-добре знаете, Ние сме хора прости... какво разбираме ние?
— Всичко разбираш ти! Само че лъжеш, преструваш се!
— Защо ще лъжа? Попитайте в село, ако не вярвате... Само белица ловят без тежина, а кротушката, колко по-долна е от белицата, и тя няма да ти се хване на въдицата, ако е без тежина.
— Разправи още и за шилишпера! — усмихна се следователят.
— Шилишперът не се въди по нас... Без тежина пущаме въдицата отгоре по водата с пеперудка, тогава хващаме кленчета, и то рядко.
— Стига, мълчи...
Настана мълчание. Денис се опира ту на един, ту на другия си крак, гледа масата със зеленото сукно и усилено мига, като че гледа не сукно, а слънце. Следователят бързо пише.
— Може ли да си ида? — пита Денис след известно мълчание.
— Не. Аз трябва да те задържа под стража и да те пратя в затвора.
Денис престава да мига и като повдига гъстите си вежди, гледа въпросително чиновника.
— Тоест как тъй в затвора? Ваше благородие! Аз нямам време, трябва да вървя на панаира; от Егор да си получа трите рубли за сланината...
— Мълчи, не ми пречи.
— В затвора... Да имаше защо, да ида, ами то така, за оня, дето духа... За какво? Да кажеш, че съм откраднал или съм се бил... Ако за недоборите се съмнявате, ваше благородие, не му вярвайте на кмета... Попитайте господина постоянния член... Безсъвестен човек в кметът...
— Мълчи!
— Че аз и без това си мълча... — мърмори Денис. — А за туй, дето го е надрънкал кметът в бирничеството. аз мога и клетва да дам... Ние сме трима братя: Кузма Григориев, значи, Егор Григориев и аз, Денис Григориев.
— Пречиш ми!... Ей, Семьон! — вика следователят. — Отведи го!
— Ние сме трима братя — мърмори Денис, когато двама яки войници го хващат и извеждат от стаята. — Брат за брата не може да отговаря... Кузма не си плаща, сега хайде ти, Денис, отговаряй... И това ми било съдии! Да беше жив покойният господар генералът, царство му небесно, той щеше да ви научи вас, съдиите... Трябва човек да съди с умение, а не току-тъй... Можеш и с пръчки да ме биеш, ама ако има защо, по съвест...
1885