— Каква надежда само! — възкликна мистър Бересфорд.
— Знам — съгласи се Тапънс. — Просто понякога на човек му хрумват подобни идеи.
2. Ваше ли е бедното дете?
Трудно е да се каже откъде домът „Слънчевото било“ бе получил името си. Очевидно беше, че наоколо няма нищо, което да наподобява било. Теренът беше равен, което във всички случаи бе добре дошло за по-възрастните обитатели. Имаше голяма, макар и не особено интересна градина. Самата постройка представляваше достатъчно просторен дом във викториански стил, поддържан в прилично състояние. Имаше няколко сенчести дървета, по едната страна на къщата пълзеше диво грозде, а две араукарии придаваха екзотичност на обстановката. На подходящи места, за да улавят слънчевите лъчи, бяха сложени няколко пейки. Имаше един-два градински стола и покрита веранда, на която възрастните дами можеха да седят на завет.
Томи позвъни на входната врата и двамата с Тапънс бяха приети от млада жена с доста измъчен вид и найлонова престилка. Тя ги въведе в малка дневна, като обясняваше запъхтяно:
— Ще съобщя на мис Пакард. Тя ви очаква и ще слезе след минутка. Нали нямате нищо против да почакате малко заради старата мисис Карауей. Понеже тя пак си глътна напръстника, нали разбирате.
— За Бога, как може да направи такова нещо? — попита изненадано Тапънс.
— Прави го за удоволствие — обясни прислужничката кратко. — Непрекъснато го прави.
Тя излезе, а Тапънс седна и рече замислено:
— Мисля, че няма да ми хареса да глътна напръстник. Ужасно ще дрънчи, докато се плъзга надолу, не мислиш ли?
Не трябваше да чакат дълго обаче преди вратата да се отвори и мис Пакард да влезе с извинения на уста. Тя бе едра жена с жълтеникавочервена коса, някъде към петдесетте. Около нея витаеше атмосфера на спокойна компетентност, от която Томи винаги се бе възхищавал.
— Съжалявам, ако съм ви накарала да чакате, мистър Бересфорд — каза тя. — Здравейте, мисис Бересфорд, радвам се, че и вие сте тук.
— Чух, че някой глътнал нещо — рече Томи.
— А, значи Марлийн ви е казала? Да, старата мисис Карауей. Тя непрекъснато гълта разни неща. Много е трудно, нали разбирате, защото човек не може да ги наглежда през цялото време. Разбира се, децата правят такива неща, но изглежда смешно това да е хобито на една възрастна жена, нали? Постепенно се е превърнало в неин навик, нали разбирате. С всяка година става все по-зле. Обаче явно не й вреди и това е най-хубавото в цялата работа.
— Може би баща й е бил гълтач на саби — предположи Тапънс.
— Много интересна мисъл, мисис Бересфорд. Може би това обяснява нещата. — Мис Пакард продължи: — Казах на мис Фаншо, че ще дойдете, мистър Бересфорд. Не знам дали тя наистина го разбра. Случва й се понякога, нали разбирате.
— Как е тя напоследък?
— Страхувам се, че в последно време е доста отпаднала — отвърна мис Пакард с утешителен глас. — Човек никога не знае със сигурност какво разбира тя и какво — не. Снощи й съобщих за идването ви, а тя рече, че е сигурна, че греша, защото сега бил краят на срока. Изглежда си мислеше, че още ходите на училище. Милите, понякога са толкова объркани, особено в по-късните часове. Тази сутрин обаче, когато й напомних за вашето посещение, тя каза, че е абсолютно невъзможно, тъй като сте мъртъв. Е — продължи мис Пакард жизнерадостно, — очаквам, че ще ви познае, щом ви види.
— Как е тя със здравето? Все така ли?
— Е, да кажем, че всичко е в рамките на очакванията. Откровено казано, сами разбирате, мисля, че няма да бъде още дълго сред нас. Тя въобще не страда, но състоянието на сърцето й не се е подобрило. Всъщност по-скоро се е влошило. Затова смятам, че би било по-добре да знаете и да сте подготвени, за да не бъде голям удар за вас, ако тя внезапно почине.
— Донесохме й цветя — каза Тапънс.
— И кутия шоколадови бонбони — допълни Томи.
— О, много мило от ваша страна, наистина. Тя ще бъде много доволна. Сега желаете ли да се качите?
Томи и Тапънс станаха и последваха мис Пакард вън от стаята. Тя ги поведе нагоре по широко стълбище. Докато минаваха покрай една от стаите по коридора на горния етаж, вратата й внезапно се отвори и оттам се показа дребна женица, висока около метър и петдесет, която крещеше с писклив глас:
— Искам си какаото! Искам си какаото! Къде е сестра Джейн? Искам си какаото!