— Защо не си се оженил? — попита тя. — Намери си една хубава, способна жена, която да се грижи за теб. Вече остаряваш и престани да се занимаваш с тези разпуснати жени, да ги водиш със себе си и да говориш, като че ли са ти съпруги.
— Виждам, че ще трябва да накарам Тапънс да си донесе брачното свидетелство, когато дойдем следващия път.
— Искаш да я изкараш почтена жена, така ли? — попита леля Ейда.
— Женени сме повече от трийсет години — каза Томи — и имаме син и дъщеря, които също са женени.
— Бедата е там — рече леля Ейда, ловко сменяйки темата, — че никой нищо не ми казва. Ако ме осведомявахте своевременно…
Томи не се възпротиви на това твърдение. Веднъж Тапънс му бе казала съвсем сериозно:
„Ако някой по-възрастен от шейсет и пет открие вина в теб, никога недей да спориш. Не се опитвай да доказваш, че си прав. Извини се веднага и кажи, че е било твоя грешка, че много съжаляваш и че никога повече няма да правиш така.“
В този момент Томи изведнъж ясно осъзна, че това трябва да е подходът към леля Ейда.
— Много съжалявам, лельо Ейда — каза той. — Нали знаеш, човек е склонен да забравя след време. Не всеки — продължи той без да се смущава, — притежава твоята прекрасна памет за минали събития.
Леля Ейда се ухили. Не би могло да се употреби друга дума за това.
— Не си бил чак толкова зле — рече тя. — Съжалявам, ако те приех малко грубо, само че мразя да ми се натрапват. Тук човек не може да бъде сигурен. Пускат всеки при теб. Абсолютно всеки. Ако приемах всеки за това, което казва, че е, сигурно щяха да искат да ме ограбят и убият в леглото ми.
— О, мисля, че преувеличаваш — каза Томи.
— Откъде мога да бъда сигурна? — каза леля Ейда. — Какви ли не неща чета във вестника. А и хората ги говорят едни. Не че вярвам на всичко, което ми се казва. Само че съм нащрек. Ще ми повярваш ли, онзи ден доведоха един непознат човек — никога преди не съм го виждала. Нарече се д-р Уилямс. Каза, че д-р Мъри бил в отпуск, а той бил новият му сътрудник. Нов сътрудник! Откъде да зная, че той е новият му сътрудник? Той твърди, че е и това е всичко.
— Наистина ли е новият му сътрудник?
— Е, в интерес на истината — каза леля Ейда, леко подразнена, че губи почва, — така се оказа. Само че никой не можеше да знае със сигурност. Пристигна с кола, носеше със себе си онази малка черна кутия, която докторите носят, за да мерят кръвното… и разни такива работи. Нещо като магическата кутия, за която толкова много говорят. На кого беше, на Джоана Сауткот ли?
— Не — отвърна Томи, — мисля, че тя беше нещо по-различно. Някаква ясновидка.
— А, разбирам. Е, исках да кажа, че всеки може да дойде на това място и да каже, че е лекар и веднага всички сестри ще почнат да се кискат и да повтарят: „Да, докторе, разбира се, докторе“ и ще му стоят мирно. Глупави момичета! А ако пациентът се кълне, че не познава този човек, ще кажат просто, че е със слаба памет и забравя хората. Никога не забравям физиономии — каза леля Ейда твърдо. — Никога не съм забравяла. Как е леля ти Карълайн? От доста време не съм я чувала. Знаеш ли нещо за нея?
Томи каза с извинителен тон, че леля му Карълайн е мъртва от петнайсет години. Леля Ейда прие съобщението за тази кончина без видима скръб. В края на краищата леля Карълайн не й беше сестра, а само първа братовчедка.
— Изглежда, че всички умират — каза тя с лека наслада. — Нямат издръжливост, това им е проблемът. Слабо сърце, коронарна тромбоза, високо кръвно, хроничен бронхит, ревматичен артрит и какво ли не още. Всички са кекави. Докторите ги правят такива. Дават им хапчета с килограми. Жълти хапчета, розови хапчета, зелени хапчета, дори черни хапчета не биха ме изненадали! Уф! По времето на баба ми се използваше сяра и петмез. Обзалагам се, че това беше най-доброто средство. Пред избора да се оправиш или да пиеш сяра и петмез, всеки път ще избираш оправянето. — Тя кимна доволно с глава. — Не може напълно да се вярва на докторите, нали? Не става въпрос за професионални неща, а за някаква нова приумица — казаха ми, че тровели хората тук, за да вземат сърцата им за хирурзите, така ми казаха. Лично аз не го вярвам. Мис Пакард не е жена, която би допуснала такова нещо.
На долния етаж мис Пакард посочи една врата, водеща навън от преддверието. В поведението й се долавяше леко извинение.
— Много съжалявам за това, мисис Бересфорд, но, предполагам, знаете как е със старите хора. Имат си предпочитания и неща, които не харесват, и държат на това.