— Сигурно е много трудно да се ръководи такова място — каза Тапънс.
— О, не съвсем — отвърна мис Пакард. — Доста е приятно, знаете ли. И наистина много ги обичам. Човек започва да обича хората, за които трябва да се грижи. Искам да кажа, че те си имат своите привички и своите капризи, но ако човек знае как, много е лесно да се справи.
Тапънс си помисли, че мис Пакард е от онези хора, които знаят как.
— Наистина са като деца — рече мис Пакард извинително. — Само че децата са много по-логични, което понякога създава трудности с тях. Хората тук са нелогични, те искат да бъдат уверявани като им казваш това, което искат да вярват. След това те отново са щастливи за малко. Тук имам много добър персонал. Търпеливи хора, знаете, добри по характер и не особено умни, защото хората, които са умни, обикновено са нетърпеливи по природа. Да, мис Донавън, какво има? — Тя обърна глава към една млада жена с пенсне, която слезе тичешком по стълбите.
— Отново мисис Локет, мис Пакард. Казва, че умира и иска да извикат доктора веднага.
— А — рече мис Пакард, без да се впечатлява, — от какво умира този път?
— Казва, че в задушеното вчера имало отровни гъби и тя била отровена.
— Това е нещо ново — каза мис Пакард. — По-добре да се кача и да поговоря с нея. Съжалявам, че ще ви оставя, мисис Бересфорд. В онази стая ще намерите вестници и списания.
— О, ще се оправя — рече Тапънс.
Тя влезе в стаята, която й посочиха. Това беше приятна стая с изглед към градината и френски прозорец, който се отваряше към нея. Имаше няколко кресла и вази с цветя по масите. На едната стена имаше библиотека със смесица от съвременни романи и пътеписи, както и това, което би могло да се нарече любими книги, които вероятно биха доставили удоволствие на много от тукашните обитатели. На масата лежаха списания.
В момента в стаята имаше само един човек. Една възрастна дама с бяла коса, сресана назад, седеше на стола, държеше чаша мляко в ръка и гледаше чашата. Тя имаше приятно румено лице и се усмихна любезно на Тапънс.
— Добро утро — рече дамата. — Идвате да живеете тук или сте само на посещение?
— На посещение съм — каза Тапънс. — Имам леля тук. Съпругът ми е с нея сега. Решихме, че двама души наведнъж може би ще са прекалено много.
— Много добре сте се сетили — каза възрастната дама. Тя отпи от млякото си с одобряващ вид. — Чудя се… не, сигурна съм, че така е по-добре. Не желаете ли нещо? Чай или кафе например? Нека да позвъня, тук са много услужливи.
— Не, благодаря ви — каза Тапънс, — наистина не искам.
— Дори и чаша мляко ли? Днес не е отровно.
— Не, не, дори това. Тръгваме след малко.
— Е, щом сте сигурни… само че няма да представлява никаква трудност, нали разбирате. Трудности тук не съществуват. Е, стига да не искате нещо съвсем невъзможно.
— Бих казала, че лелята, при която сме на посещение, понякога иска съвсем невъзможни неща — рече Тапънс. — Мис Фаншо — добави тя.
— А, мис Фаншо — каза старата дама. — О, да. Сякаш нещо я възпираше да продължи, но Тапънс бодро рече:
— Мога да си представя какъв тартор е. Винаги е била такава.
— О, да, наистина е така. Аз самата имах леля, която беше същата, нали разбирате, особено когато остаря. Само че всички ние много обичаме мис Фаншо. Може да бъде много, много забавна, стига да поиска. За хората, имам предвид.
— Да, навярно — рече Тапънс. Тя помисли за момент, възприемайки леля Ейда в тази нова светлина.
— Много е саркастична — каза възрастната дама. — Между другото, казвам се Ланкастър, мисис Ланкастър.
— Името ми е Бересфорд — рече Тапънс.
— Знаете ли, страхувам се, че човек изпитва удоволствие от малко злоба сегиз-тогиз. Как само описва някои от другите гости тук и какви неща разказва за тях! Е, нали разбирате, човек не би трябвало да ги намира за смешни, само че го прави.
— Отдавна ли живеете тук?
— Доста отдавна. Да, я да видя, седем години… осем години. Да, да, трябва да е повече от осем години — въздъхна тя. — Губи се контактът с нещата. И с хората също. Всичките ми роднини живеят в чужбина.
— Сигурно е доста тъжно.
— Не, не съвсем. Не се интересувам особено от тях. Всъщност дори не ги познавах добре. Прекарах лоша болест, много лоша болест и бях съвсем сама на света, затова те решиха, че за мен ще бъде по-добре да живея в някое място като това тук. Мисля, че имам голям късмет, че съм тук. Толкова са мили и загрижени. А градините са наистина красиви. Самата аз си зная, че не бих искала да живея сама, защото понякога се обърквам, нали разбирате. Много се обърквам — тя почука по челото си. — Тук се обърквам. Смесвам нещата. Понякога не си спомням точно какво се е случило.