— Съжалявам — каза Тапънс. — Предполагам, че всеки човек си има по нещо.
— Някои болести са много мъчителни. Тук живеят две бедни жени с много тежък ревматоиден артрит. Жестоко страдат. Затова си мисля, че може би няма значение, че понякога… ами, обърквам се малко за това какво е станало и къде, кой е бил и разни такива неща, нали разбирате. Във всеки случай не е болезнено физически.
— Не е. Мисля, че сте напълно права — отвърна Тапънс.
Вратата се отвори и влезе момиче с бяла престилка и малък поднос с каничка кафе и чиния с две бисквити, които сложи пред Тапънс.
— Мис Пакард реши, че може би ще искате чаша кафе — каза момичето.
— О, благодаря ви — рече Тапънс. Момичето излезе и мисис Ланкастър каза:
— Видяхте ли? Нали са много внимателни?
— Да, наистина.
Тапънс си сипа кафе и започна да го пие. Двете жени поседяха в мълчание известно време. Тапънс предложи чинията с бисквити, но старата жена поклати глава.
— Не, благодаря ви, скъпа. Обичам млякото си без нищо.
Тя остави празната си чаша и се облегна в стола си с притворени очи. Тапънс реши, че може би това е времето, когато тя подремва сутрин, затова запази мълчание. Внезапно обаче мисис Ланкастър трепна и се събуди. Очите й се отвориха, тя погледна Тапънс и каза:
— Виждам, че гледате камината.
— О, така ли? — попита Тапънс, леко учудена.
— Да. Чудех се… — тя се наведе напред и понижи глас. — … Извинете ме, ваше ли е бедното дете? Тапънс, леко изненадана, се поколеба.
— Аз… не, не мисля — каза тя.
— Просто се чудех. Мислех си, че може да сте тук по тази причина. Някой би трябвало да идва от време на време. Може би ще дойдат. И ще гледат камината, като вас. Там е, нали разбирате. Зад камината.
— О — рече Тапънс. — О, така ли?
— Винаги по едно и също време — каза мисис Ланкастър тихо. — Винаги по едно и също време на деня. — Тя погледна часовника над камината. Тапънс също го погледна. — Единайсет и десет — каза възрастната дама. — Единайсет и десет. Да, винаги е по едно и също време всяка сутрин.
Тя въздъхна.
— Хората не разбираха… казвах им какво знам… но никой не ми вярваше!
Тапънс почувства облекчение, защото в този момент вратата се отвори и влезе Томи. Тапънс стана.
— Ето ме, готова съм — тя се отправи към вратата и обърна глава, за да каже: — Довиждане, мисис Ланкастър.
— Как се справи? — попита тя Томи, щом минаха в салона.
— След като ти си тръгна — отговори Томи, — беше като пожар.
— Изглежда, че й оказвам лошо влияние, нали? — запита Тапънс. — Доста е ободряващо, в известен смисъл.
— Защо ободряващо?
— Ами на моята възраст — каза Тапънс — и с моя спретнат, почтен и малко скучен вид е хубаво да си помислиш, че могат да те вземат за развратна жена с фатален сексуален чар.
— Глупавичката ми — каза Томи, като я ощипа по ръката с обич. — С кого си бърбореше? Стори ми се много приятна пухкава стара дама.
— Много беше мила — каза Тапънс. — Приятна възрастна жена. За съжаление обаче е ку-ку.
— Ку-ку ли?
— Да, изглежда си мисли, че зад камината има мъртво дете или нещо от този сорт. Попита ме дали детето е мое.
— Доста страховито — каза Томи. — Предполагам, че има и откачени хора тук, както и обикновени обитатели, чийто единствен проблем е възрастта. И все пак изглеждаше мила.
— О, наистина е мила — каза Тапънс. — Мила и много сладка, струва ми се. Интересно какви лиса приумиците й и защо.
Мис Пакард отново се появи неочаквано.
— Довиждане, мисис Бересфорд. Надявам се, че са ви донесли кафе?
— О, да, донесоха ми, благодаря ви.
— Е, много мило от ваша страна, че наминахте — каза мис Пакард. Като се обърна към Томи, тя добави: — Знам, че посещението ви допадна много и на мис Фаншо. Съжалявам, че беше груба със съпругата ви.
— Мисля, че това й достави голямо удоволствие — каза Тапънс.
— Да, напълно сте права. Обича да бъде груба с хората. За съжаление, доста добре й се отдава.
— Затова тя се упражнява винаги, когато има възможност — каза Томи.