— Да я убие Господ Яна, дето разсърди Змея!
Мало и голямо се втурна из дълбокия път към Коминчето. Кой каквото сварил, грабнал: мотики, лопати, секири, търнокопи. Баба Пена, знахарката, размахва хурката си, тича и кълне. Изоставени кърмачета писнаха в село, завиха проточено кучетата, пръпнаха петлите по плетищата.
— Огънят слиза надолу — отиде селото!
— Олеле, майчице, изгоря ми душицата! Житцето ми, хлебецът ми… Снощи пак бих бабата, не ми било на добро.
— Всички сме под Божията ръка!
— Защо не рукне дъжд из ведро!
— Нощес сънувах Змея. Жъне с петнайсет млади жътварки. Нощес насън, днес наяве жъне Змеят.
— Дано ръката му окапе!
— Мълчи!
— Дано, Боже, кучета месата му да развлекат!
— Мълчи, лудетино!
— Как да мълча — пет са на главата ми, какво ще ядат!
— Камъни!
Полудели, с разчорлени коси и безумни очи, тичаха селяните към огромния пожар. Облаците се събаряха с отсечен трясък все по-близо и по-близо. А огънят бягаше надолу край дола, нивите пращяха и зелените синори се гърчеха като пребити змии.
Рукна едър дъжд.
Виждате ли кръстатия камък над Коминчето? Под него се чернее крушката самодивката. Тъй я помнят отколе — нито старее, нито плод ражда. Там е Янин гроб. Едно време дели Пею с два чифта биволи земята дънил и до гърди храна жънал. Едно време там се сбили Никола — Яниният годеник — и Змеят. Земята пламнала — всичко изгоряло. Отдолу под нивата шумолеше дядо Пеювата чешмичка с пет каменни корита. Под крушата баба Пеювица вързвала Янина люлка и Змеят идвал да я люлей. Откак изгоряха нивята, никой не е отишъл да забие рало, а чешмата пресъхнала.