Скри се като пущинак в Балкана, стои и досега там. Ни в празник слазя, ни на майчини заръки отвръща. Забравят ли да му занесат от село брашно, сяда на хромеля и сам си смила жълъд. Трето лято ще мине вече и никой не знае какво прави Косьо в гората. Едни разправят — ката вечер змеица със златна кочия го отвеждала нейде из пещери в сараите си, други — самодива го залюбила и по цели нощи карала на хоро да й свири… Кой каквото му хрумне, отваря уста и разправя.
Приказки прокудиха овчаря; по тях той омрази селото, но сега нали е далеч от всички, не иска да ги знай. И сегиз-тогиз само по дървар или случайно зареян из гората момък провожда по присмех и закачка за някого. Пък кога някой урочаса, погват се да го дирят — ако го намерят, дава им змейско було да се кадят или чемерика. На молби лесно сърцето му омеква. — Тази пролет като беше прилошало на Касърката, затикоха се пак при Кося. Два дни и две нощи се лутали из планината да го търсят и едвам втората на призори го намерили въз самодивското хорище, билки да бере. Дал им няколко стръка трева да й сварят и казал, че по Еремия, какъвто болен и да дойде тук, като преспи на хорището, оздравя. Здрав пък никаква болест вече не хваща. Нея нощ самодивите се къпели оттатък на вирът, под водопада, и после литват по хорища и рудини с жива вода да ръсят.
Като чуха селяни, още сред бял ден зарязаха работа — болни, здрави тръгнаха да търсят овчаря в Балкана. — През долчинки, по кози пътеки, които само той знае, поведе Косьо мало и голямо нагоре. Три години вече селяни не са го виждали, сега не могат да му се нагледат; туй ли е коритана, с когото Неда се подбиваше… Ни на почуди, ни на приказките им мари той. Като някой харамия развял ямурлук, вдигнал глава, само сегиз-тогиз вдига гега да им оправи пътя. А пътя е дълъг: все през гората, между сиви камънаци нагоре. Чак по тъмна вечер излязоха на самодивското хорище и се разведри небото над тях. По-старите, капнали от умора, насядоха долу под моравата, а по-младите плъпнаха след овчаря нагоре към разредените дървеса, през които се открехваше отвъд небото, обсипано със звезди. Вече месеца се бе надвесил отгоре и само гласът на водопада гърми отстрана в дола и сподавя тъмния ромон на гората, като зелено море, простряна под склона на хорището.
Овчарят се изстъпи отгоре, под него — обраслата околовръст с гора морава, почерняла от свят: и от тяхно село, и от околни колиби, всичко, що могло душа да носи, дошло тук като на сбор. Само Неда нийде се не мярка.
— Може и да е тук. Из пътя колко тумби настигаха, хора прииждаха от всяка долчина. Може да се е затуляла нейде — познава си вината пред него. Ще я намери той. Раздяна ямурлук овчаря, сложи го до буля си и сестра си, които що бяха приседнали да се отморят, и слезе из навалицата уж да ги разпореди. Селяни, селянки се сбираха на купчини по моравата, а той дебнешком заизнича край тях. — Тук-там… Я тази — досущ нейния стан! Не. Онази оттатък, дето се кани да приседне — тя сега може да е напълняла, — не е и тя. — От купчина на купчина той обреди навред — ту в тая се взира, ту оная изглежда отдалеч, а Неда нийде няма. Докато слезе долу в гората, разговорите заредяха — повечето от жените, морни от път, се простряха върху тревата; някои от мъжете, като че не им се още ляга, стояха седнали, заслушани в щумоленето на гората, що глухо се подйемаше по падините нагоре.
С оборена глава върху гърди, овчарят се върна пак при своите горе. Вече хорището заглъхваше и ромонът на листата се засилваше наокол. Подложили ръце вместо възглавье, кака му и буля му бяха се свили край ниските шубраци. Той се отмести малко настрана, постла ямурлука и мълком се изтегна върху него. Отгоре месеца кротко гледаше хорището, заспало под леката му сърмена покривка. Шепота на гората, като потайна мълва, се предаваше от клон на клон и ту чезнеше татък далеко над ридовете, ту се повръщаше пак насам. Като че в морния си грохот се унесе и водопада. Само овчаря бореше неспокойна мисъл: като обжегнат, той се бъхташе та на тая, ту въз оная страна, най-подир му дотегна да се обръща, надигна се и седна.
Сам-там, между натръшканите по хорището мъже и жени, някой прохъркваше в предутрен сън. Един отсам протегне крак или ръка, други се обърне, отвори очи, но вижда, зори още не са сорили — и пак се свие. Обърна се по едно време и буля му и като го зарна седнал, надигна се на лакът и зашепна едва чуто:
— Какво си седнал, драгинко… Цяло село доведе тук да спи, пък ти сам не склопяш очи…
— Ами Неда?… — отби той изведнъж приказка, като се примъкна излека до буля си. — Защо не дойде тя…
— Как ще дойде, драгинко — тя, свекърва й, не я пуща у майчини си сама до отиде! Тебе прокуди, ама и тя не хароса. Мъж й все по гурбет — можеш ли на нейната свекърва угоди!…