— Добър вечер, бабо — поздравила я невестата.
— Дал ти Бог добро, булка — отвърнала й ветровата майка. — Какво дириш по тия далечни места?
— Търся крилатия змей, който се е превърнал на човек, бабо, казаха ми да питам вятъра да не би да го е видял някъде или да е чул за него. Той вее навред — и по колиби, и по дворци, и по полета, и по гори — всичко чува, всичко знае: може и него да знае къде е.
— Добре, булка — рекла ветровата майка. — Ти се скрий тук някъде, че вятърът може да те смрази: той сутрин излиза топъл-топъл от леглото, но вечер се връща измръзнал и смразява всичко живо край себе си. Като се върне, ще го питам и ще ти кажа.
Дошъл си подир малко вятърът и майка му го запитала не знае ли нещо за змея. Той отговорил, че нищо не е чувал за него, и се прибрал да спи. На сутринта ветровата майка рекла на змейовата невеста:
— Синът ми, булка, казва, че нищо не бил чувал за змея. Ти иди питай месеца: той свети отвисоко, гледа надалеко и трябва да го е видял, защото змейовете ходят повечето пъти нощем. Ала от тук до чертозите на месеца има три години път; ще трябва да минеш балкани, морета и канари, през които няма пътека. Вземи тия три златни ябълки и ги скрий; те ще ти потрябват. Вземи и тия три цветя. Ако срещнеш гора и не можеш да я минеш, изяж първия цвят: гората ще се раздвои, за да ти отвори път. Втория цвят ще изядеш, ако ти се случи да стигнеш до море: водата ще се раздели и възправи като стена отляво и отдясно, та ти ще минеш по сухо. А третия цвят ще изядеш, когато стигнеш до стръмни скали, през които няма път.
Ветровата майка показала на невестата пътя за чертозите на месеца и си влязла в пещерата, а булката тръгнала. Вървяла цяла година, докато дошла до един непроходим балкан. Додето стига око на човека, само гора се виждало; дърветата и храстите били толкова гъсто преплетени, че през никъде не могло да се мине. Змейовата невеста изяла първия цвят, отворило й се път и тя минала балкана. Пак тръгнала да върви. Вървяла, вървяла — цяла година. Минала горички, села, полета, реки, докато стигнала до морето. Тя изяла втория цвят и морето се разцепило надве; между стръмните водни стени се отворил път — и невестата минала по него. След като преминала морето, настъпила пак в полета, дъбрави и ливади, докато стигнала до едни стръмни скали — прави като стена и високи до облаците. И тук не мота да види никъде пътека. Изяла третия цвят, скалите се разцепили надве и тя минала през процепа. Тъй изтекли три години, откак невестата се била разделила с ветровата майка. Стигнала най-сетне в чертозите на месеца, изградени от прозрачни сини скали. Било среднощ, когато влязла в чертозите. Месецът не бил вкъщи. Излязла да я посрещне месечовата майка.
— Добре дошла, дъще! — рекла й тя. — Какво дириш в тия далечни места?
— Добре заварила, бабо! — отвърнала невестата. — Шест години има, откак диря крилатия змей, който се е превърнал на човек. Дали не го знаеш де е?
— Не съм чувала за него — рекла й месечовата майка. — Почакай да се върне месецът: него ще питам. Ти се скрий, защото той излиза вечер весел, но заран се прибира много ядовит и може да разкъса човека. Той свети цяла нощ: все ще да е слушал за змея от звездите, ако не го е виждал. Скрий се, па — като го запитам — ще ти обадя!
Върнал се на заранта месецът и майка му го попитала не знае ли де е змеят. Ала той бил много разгневен и троснато отвърнал, че нито го е виждал, нито го е чувал. Надвечер месецът излязъл из чертозите и майка му повикала невестата. Казала й, че синът й не знаел нищо за змея.
— Той свети нощем — рекла месечовата майка, а щом змеят се е превърнал на човек, той ходи денем, та месецът не може да го види. Я ти върви при слънцето; него питай! То свети цял ден и пуща люлки по цялата земя: негли ще да е видяло змея.
И тя показала на невестата пътя за към двореца на слънцето; освен това дала й една златна хурка и й поръчала да я скрие, че ще й дотрябва с време. Невестата тръгнала. Пътят бил равен. През много царщини минала тя; пак вървяла три години, докато стигне до слънчовия дворец. Там стигнала надвечер. И слънцето не си било вкъщи; посрещнала я майка му.