(драконовите сълзи)
отровния дъжд се стече между краката ѝ и с тихо съскане се вля в слабините ѝ. В един налудничав миг тя си припомни как анонимният ѝ любовник бе свършил на пъпа ѝ и след секунди спермата се бе процедила бавно към ненаситната ѝ цепка. Не успя обаче да се наслади на еротиката на спомена, понеже в следващата секунда мястото, през което бяха минали хиляди мъже, експлодира в обезумяваща агония. Чувстваше как капките загризват плътта отвътре и с ужасяваща мудност си проправяха си път към утробата. Запищя. Не за дълго, понеже дъждът с радост нахлу в устата ѝ и няколко болезнени мига по-късно езикът и гласните ѝ струни вече представляваха безформена кървава пихтия, която потече надолу по хранопровода.
Постепенно изпаряващите се остатъци от съзнанието ѝ отбелязаха мимоходом как мъжете отново се зазяпват в нея… но този път в погледите им нямаше похот и желания, а уплаха и недоумение. Жената, която допреди малко бе представлявала ходещо изкушение, се гърчеше в средата на тротоара, от ушите и очите ѝ течеше кръв, гърдите ѝ се бяха свлекли почти до земята, а от ръцете ѝ се процеждаха гъсти, почти черни капки лимфа и сукървица, които падаха на земята с глух плясък, който заглушаваше дори рева на бурята, вихреща се наоколо.
Изведнъж всичко свърши. Дъждът спря като прерязан с нож, небето се избистри и отново придоби онзи ефирно синкав цвят, вдъхновил не един и двама поети от старата школа, улиците изсъхнаха за броени секунди под ентусиазираните лъчи на показалото се иззад хоризонта слънце… Единственото, което напомняше за вилнялата допреди малко стихия, бе димящата купчинка плът в средата на тротоара, от която се разнасяше зловонната миризма на гробища и канализация. Хората плахо наобиколиха остатъците и се взряха в тях като хипнотизирани, неспособни да отделят очи от доказателството за човешката тленност.
Вероятно именно нездравият интерес към смъртта, дълбоко програмиран в човешките неврони, бе причината никой да не забележи огромното люспесто крило, което махна над главите им, сякаш се сбогуваше с блудницата, която някога бе обичал, и изчезна.
Змии в стените
Ако не беше съскането на прокрадващите се в стените змии, сигурно вече щеше да е забравил, че някога е ходил до тоалетната и щеше да спи девети сън. Толкова му се пишкаше, че усещаше долната част на тялото си подпухнала и натежала – също като онзи балон с вода, който заедно с Дюк бяха хвърлили по баба Сийбърг миналата седмица. Шамарите, които бяха изяли въпросния следобед, със сигурност обаче щяха да им се сторят като майчина милувка в сравнение с това, което го чакаше, ако за пореден път подмокреше леглото. Всеки път се опитваше да обясни на доведения си баща, че това е не по-малко унизително за самия него, че за нищо на света не би се излагал така в неговите и в тези на брат си очи, но нямаше смисъл. Пастрокът му не чуваше змиите. Брат му, в интерес на истината – също.
Единственият, който го разбираше донякъде, бе Боби Синклер, когото всички наричаха Ред заради яркочервената му коса. Боби неведнъж бе гонен от училище, защото твърдеше, че говори с тебеширите, научава отговорите на тестовете от котката на мисис Хауърд („истеричната историчка“, както бе известна сред повечето възпитаници и дори някои преподаватели в „Кенсингтън Хай“) или че закъснява за уроци, понеже помагал на елфчета да достигнат безпрепятствено до домовете си въпреки страховитите снежни бури. През юни.
С други думи, цялото даскало мислеше Ред за хахо. Саймън обаче бе на коренно противоположно мнение. Ред беше готин. Ред никога не бе искал да преписва от него на контролни. И не на последно място – Ред не му се присмиваше, когато с половин уста му разказваше за змиите в стените, докато се прибираха след часовете.
Въпреки че и там не минаваше без разногласия. Боби категорично отказваше да повярва, че източникът на нощните притеснения за неговия странноват приятел са змии. „Имам предвид… мислѝ бе, Саймън! Змии! Как, по дяволите, ще се натикат в стените? Да живеехте в някоя от онези насрани консервени кутийки в предградията – разбирам. Там стените са от дърво и гипсокартон – ако щеш, цяла зоологическа градина си развъждай… ама бетонен блок? Глупости на търкалета! Казвам ти – духът на Мѝра ти е дошъл на гости, няма друго по-логично обяснение за всичко, което ти се случва, братле…“, нареждаше Ред всеки път, когато се опиташе да му обясни на какво се дължат торбичките от недоспиване под очите му.