Той наклони глава и се заслуша. Можеше да се обзаложи на джобните си за цяла седмица, че съскането на змиите става доста по-силно, ако се наведеше до някой от многобройните контакти, разпръснати из цялата къща. Изу пантофите, за да не вдига излишен шум, и тръгна с наострени уши покрай боядисаните в мръсножълт цвят бетонени стени. Откри, че когато се движи в посока към кухнята, шепотът става все по-настоятелен.
Насссссссссссссссам, насссссссссссссссам…
Гласът на влечугите вече не умоляваше, а заповядваше.
Обходи с поглед набързо малката кухничка и се убеди, че нямаше нито един свободен контакт. Поколеба се, но в края на краищата любопитството му надделя. Улови кабела, който водеше към хладилника, и със светкавично движение издърпа щепсела. Не знаеше какво очаква – може би от контакта да заизлиза дим като от лампата на джина в „1001 нощ“? – но а всеки случай прикри главата си с ръце и инстинктивно се сви.
За огромно успокоение пушеци, взривове и прочие специални ефекти нямаше. И слава богу, иначе дявол знае как щеше да обяснява на следващата сутрин на пастрока си цялата пиротехника.
Изведнъж му стана адски студено. Същевременно с това обаче усети как едри капки пот се стичат по челото му, падат върху непрания от години килим и бавно попиват в изтънелия плат. Цялото му тяло се тресеше неудържимо. Изпитваше странна необходимост да докосне контакта. Протегна ръка и допря пръсти до излъчващата ледена хладина повърхност. Имаше чувството, че всеки един косъм по тялото му е настръхнал и пърха уплашено като малко врабче, което се кани да полети за пръв път в живота си. Погали дупките на контакта с нежност, която не бе изпитвал досега. Шепотът се усили. Ссссссссссссссаймън… Ссссссссссссссаймън…, зовеше го гласът от стената.
Той се пресегна и с другата си ръка и с неподозирана дори за самия себе си сила изтръгна пластмасата от бетонения ѝ затвор. Клемите впиха нагъл поглед в лицето му, сякаш го предизвикваха: давай, по-смело, няма си и представа колко много обичаме да пържим малки любопитни момченца за вечеря, много сме задобрели в това, даже няма да усетиш нищо… Мисълта за това, че може и да умре като едното нищо, го разтревожи, но за щастие (или нещастие) бе прекалено млад, за да има чак толкова добра представа за смъртта. Е, какво пък, сви рамене той и докосна стърчащия от стената метал.
Очакваше яркосиня искра, лек дим, мирис на изгоряла плът, кълбета нажежен въздух, които се скупчват около него и го задушават със смъртоносната си прегръдка… Нищо подобно. Просто се почувства… жив. За пръв път за цялото си съзнателно съществуване. Усещаше как потоците електричество се вливат във вените му и го изпълват с огромно количество щастие и оптимизъм. Долната част на корема му тръпнеше от сладост. Беше получил първата пълноценна ерекция в живота си. От очите му се стичаха сълзи на радост, които се изпаряваха върху бузите му за броени мигове, още преди да успее да ги докосне с език, за да опита сладостта им.
Ссссссссссссссаймън…, дочу шепота на Мѝра (вече изобщо не се съмняваше, че е тя), който този път долетя не от стената, а зад гърба му. С неохота издърпа ръцете си от клемите на контакта и се обърна. Със задоволство установи, че приливът на енергия в тялото му не намалява, даже напротив – чувстваше се така, сякаш всеки момент ще избухне като кутийка безалкохолно, оставена прекалено близо до печката.
Мѝра бе застанала до хладилника, подпряна небрежно върху очуканата му врата. Една част от мозъка на Саймън отбеляза хладнокръвно как крехката ѝ ръка оставя аленочервен отпечатък, който бавно се разтичаше като водна боичка върху мръсната повърхност. Нямаше време обаче да се зачуди – цялото му внимание бе съсредоточено върху усмивката на невероятно красивото момиче. Цялото ѝ тяло сякаш бе съставено от милиарди светулки, които прелитаха под кожата ѝ и всяка секунда меняха цвета и посоката си, като унесени в ритъма на валса под звуците на музика, достъпна само за тях. На мястото на устните ѝ сякаш грееше самото слънце – очарователно, ослепително и в същото време нежно и щадящо очите.