Ненадейно се сети, че е възбуден и засрамено опита да се прикрие, но нямаше смисъл – Мѝра дори не сведе поглед надолу. Вместо това се приближи и го прегърна. Нова вълна̀ наелектризиращо щастие се разтече във всяка една фибра на тялото му. От гърдите му се изтръгна неудържим вик на радост.
– Саймън, ей сега те пречуках! – изрева доведеният му баща от стаята си. Не след дълго по коридора заотекваха добре познатите звуци от влачещи се по пода чехли.
Той уплашено погледна Мѝра. Тя се усмихна, предизвиквайки поредната експлозия в стомаха му, и кимна безмълвно.
– Нали съм ти казал, че когато спя, не искам да чувам нито гък, дори да умираш, гад такава!
Мистър Бейл отвори вратата с ритник и връхлетя в кухнята. В дясната си ръка стискаше кожения колан, който бе също толкова добър познайник на Саймън, колкото и песента на чехлите. Само че коланът не пееше. Той разплакваше. Подозираше, че ако един ден на пастрока му хрумне да обърне уреда за мъчение с катарамата навън, вероятно това ще бъде едно от последните неща, които ще види през живота си.
Мѝра продължаваше да се усмихва. Страхуваше се, че това ще накара мистър Бейл да подивее още повече, но по всичко личеше, че съненият раздърпаняк не я вижда. Това му вдъхна увереност. Пое си дълбоко въздух и вместо да сведе покорно поглед пред разярения мъж, надигна очи към него и се усмихна на свой ред.
– Какво смешно има бе, верицата ти нещастна??? – избухна мистър Бейл и направи крачка към него, като зорко вардеше вратата, за да не се измъкне жертвата му. Постъпката на келеша обаче го изненада – малката досада направи крачка към него и вместо да търти да бяга, посегна и хвана китката му с дребничката си ръка.
За миг изглеждаше така, сякаш нямаше да се случи нищо особено. Доведеният му баща се сепна в първия момент, след което обаче бързо си възвърна запасите от ярост и замахна с колана към него.
Именно коланът бе първото нещо, което пламна. Плътната кожа започна да пуши и не след дълго лумна в яркооранжеви огнени езици. Катарамата се нажежи за секунди и се разля на пода под формата на малко димящо езерце разтопен метал. Мистър Бейл понечи да отвори уста, вероятно за да измънка оглупяло „Какво, по…“, но езикът му го изпревари – изскочи през устните, започващи да се съсухрят от адската жега, поду се и зацвърча като парче бекон, метнато върху нажежено барбекю. От всяка пoра на тялото му заизлизаха кълбета дим. От време на време облачетата присветваха, озарени от микроскопичните електрически разряди, които беснееха по кожата му. Очите му се пръснаха с отвратителния звук на яйце, падащо във врящо олио. Тялото му се свлече земята. Известно време конвулсиите поддържаха илюзията, че е още жив, но след минута-две и те спряха.
Саймън с труд отмести поглед от купчинката вонящи останки, които през последните няколко години редовно го бяха пребивали до посиране.
Извърна очи към Мѝра. Забеляза, че вече не се усмихва. Вместо това го наблюдаваше изпитателно, сякаш искаше да му зададе невероятно сложен въпрос, но не можеше. Или не смееше.
Спокойно, помисли си той. Не съм от тези, които се паникьосват при вида на умрели неща. А и гадното копеле си го заслужаваше.
Мѝра явно прочете мислите му и кимна доволно.
Искаш ли да се поразходим? Сигурно не си излизала от години…
Далеч ли е, попита с поглед изтъканото от мълнии момиче.
Не, съвсем наблизо е, няма и две преки, усмихна се той и започна да се облича. Иска ми се да те запозная с мисис Хауърд…
Състрадание
Господин Джейкъбс се обеси точно на двадесет и деветия ден от пристигането му тук. Спомням си, че валеше, когато санитарите го измъкнаха с труд от съдебната линейка и го натикаха с не по-малко усилия в тясната стаичка с тапицирани стени. Валеше и сега, сякаш самата природа оплакваше преждевременната кончина на едно от децата си. Макар че мен ако питате, господин Джейкъбс не беше дете на природата. По-скоро приличаше на незаконно роден син на самия дявол, прегрешил с юродива блудница някъде… хм… като се има предвид възрастта му… може би някъде към XVIII век. Устата му не спираше да бълва проклятия и псувни, една от друга по-сочни и заплетени, а зловонието, което се разнасяше около него като някаква извратена аура, можеше да накара и асенизатор-ветеран да припадне за броени секунди. Някои казваха, че господин Джейкъбс вонял така, защото имал навика всяка сутрин да взима вана, пълна с вътрешностите на убитите от него деца. Може и така да е било. Неведоми са пътищата господинджейкъбсовски. Едва ли ще разбера каква е била истината, понеже господин Джейкъбс в момента най-вероятно играеше карти със Сатаната и почти сигурно бе успял да напсува и него.