Звучеше примамливо. Честно казано, като се замислех, и на мен не ми беше кой знае колко до кръчми, шумни компании и пиянски разправии. Щеше да ми дойде добре съчетанието от домашен уют и разговор с маг, чиято мъдрост според градските легенди карала Мерлин да изглежда като капитан на отбор по американски футбол.
На пътя ми обаче стоеше една съвсем дребна и незначителна подробност.
Никой не знаеше къде живее Тери.
На път бях да се откажа, когато се сетих, че бих могъл да се възползвам от новооткритите си умения. Не бях рисувал нищо с помощта на вълшебство от онзи прословут дуел в „Котката“8, за който още се разправят истини и измислици. Време беше да отупам прахта от скритата в мен магия и да се опитам да открия къде, в името на Мрака, бе къщата на Тъмния.
Без да чакам да ми хрумне друга идея (като например да звънна на Рей и да го питам дали е ходил на гости у Вечния Човек или да се обадя по скайпа на някоя от предишните му любовници, за да се поинтересувам дали някога онзи, когото мразеха толкова, ги бе водил у тях), извадих най-големия бял лист хартия, който успях да намеря, улових здраво късчето въглен – един от предпочитаните от мен материали за рисуване, поех си дълбоко въздух и затворих очи.
Познатото до болка чувство не чака втора покана и тутакси обгърна цялото ми тяло едновременно отвътре и отвън. Сякаш невидима ръка раздаваше безмилостни плесници в мозъка ми като цяло и на всяко едно нервно окончание поотделно… и същевременно бе подхванала внимателно тила ми, за да не се строполя в несвяст, поднасяйки с ласкави движения пред устните ми чаша райски нектар, който се разтичаше бавно по жилите ми, нежен като майчина грижа. Усещах как ме облива ледена пот, но бузите ми горяха, сякаш ненадейно се бях озовал на гости у самия дявол.
Без да отварям очи, започнах да рисувам.
Късчето овъглено дърво танцуваше по хартията самo. Единственото, което правеше ръката ми, бе да го поддържа във въздуха, за да не падне под напора на колосалната енергия, която по неведоми пътища протичаше през него и през мен.
Когато най-сетне почувствах, че и последните капки магия се процедиха през пролуката между нашия нормален свят и онази мистериозна реалност, откъдето извираше вдъхновението ми, с неохота разлепих клепачи и запокитих остатъка от въглена в камината. Отстъпих крачка назад и се взрях в току-що нарисуваното от мен.
Малкото апартаментче беше като истинско. Ако примижех, почти можех да усетя напластилата се по тапетите остра миризма на тютюн, тъмна бира и изчистени до блясък с древна вакса ботуши; да доловя скърцането на паркета там, където дървените брусчета имаха нужда от подмяна или поне от пренареждане; да забележа рижавите котешки косми, покрили като рехава кувертюра столове, кресла и дивани из цялата къща (хм, никой не знаеше, че Тери Сторн има котка…).
Ех, ако вместо цялата тази красота бях нарисувал карта…
Мисълта още не бе успяла да прелети из главата ми, когато забелязах странния символ, който бях надраскал в долния ляв ъгъл на картината. Протегнах машинално ръка и го докоснах. Въгленът изведнъж оживя. Непонятните линии се разтекоха и бавно, почти мудно запълзяха по пръстите ми, оттам на китката и най-сетне стигнаха до предмишницата, където застинаха доволно в някакво гротескно подобие на татуировка. С малко повече въображение човек можеше да я оприличи на рисунка на котешка глава, излязла изпод перото (или таблета) на младши дизайнер от филма „Трансформърс“ – ъгловата, груба и в същото време изящна и неповторима.
Докато умувах що за дяволщина е това, машинално се запътих към хладилника, за да си налея чаша портокалов сок, тъй като устата ми беше пресъхнала (още един страничен ефект от рисуването с магия, който бях открил напоследък). По пътя към кухнята съвсем случайно забелязах, че очите на драскулката върху кожата ми се движат. Направих една-две крачки в произволни направления и установих, че накъдето и да мръдна, пущината гледа все в една и съща посока. В изблик на вдъхновение се сетих, че явно в транса си съм създал нещо като компас, който да ме насочва към жилището на Тери. Удобно… Нямах представа, че съм способен на такива неща.
Набързо се облякох и излетях от вкъщи, без да отлепям очи от „татуировката“ (поради липса на друга, по-подходяща дума щях да я наричам така). Дано не бърках относно пътеводните качества на това нещо, че щях да стана за смях и да обезпеча шегобийците от „Зелената котка“ с материал за подигравки за десетина години напред.
8
Става дума за магьосническия дуел между Питър Стенли и Гери Роксмит, описан в разказа „Да си мерим… четките“, публикуван във втората книга на автора – „Усмивка в полунощ“ (бел. ред.)