Само Мракът знае колко точно време се лутах из безброй светове, следвайки сигналите на драсканицата върху ръката ми. Преминах през толкова много портали и „червееви дупки“, че по едно време бях абсолютно уверен: още крачка-две и щях да се изправя очи в очи с далеци, ворлони и „плачещи ангели“9. Почти бях започнал да се отчайвам, когато изведнъж се оказах пред някаква най-обикновена панелна кооперация, затикана в средата на нищото. Острата миризма на отдавна неизхвърляни контейнери смет и твърде неподдържаните улици и алеи между блоковете ми подсказаха, че се намирам в България. Никога досега не бях стъпвал в тази държава (и слава на Древните, ако се вярва на разказите на Били Зеленчука, който си бе намерил яка компания тук…10), но всички, с които се бях запознал преди време в „Зелената котка“, ме бяха предупредили да бягам от тук като Тъмен Маг от романите на Лукяненко. Или като дракон от книгите на Теллалов, както обичаше да казва Били, но тъй като никой друг не бе чел въпросния автор, нямаше как да уловя тънкия (очевидно) хумор на закачката.
След като вече бях толкова близо, нямаше нужда да се консултирам с „татуировката“ – можех да надуша присъствието на Тери от километри. Уверено заизкачвах стълбите на блока, от който долавях най-настоятелни сигнали (бяха ме инструктирали да избягвам асансьорите на всяка цена, тъй като повечето били набори на Гандалф…) и не след дълго вече хлопах по ламаринената врата, преграждаща входа към светая светих на Вечния Човек.
– А, Питър, ти ли си? Влизай, отворено е – дочух приглушения глас на Тери от вътрешността на апартамента.
Наистина не беше заключено… или поне не в традиционния смисъл на думата. Аз лично влязох без особени усилия, но ако някой Нежив или Акълдаващ се бе опитал да премине, щеше да остане доста неприятно изненадан: дори „Котката“ нямаше такива защитни руни, каквито бяха опасали вратата на Тъмния Маг.
– Откъде ме надуши бе, лисицо такава? – ухилих се аз, докато си пробивах път през сандъците и кутиите, с които бе затрупан коридорът.
– Че кой друг ще си направи труда да ме издирва къде живея, че и точно на пети април… Може би само Айвън Рийс, но той от две години е в командировка при тибетските магове, така че оставаш само ти, приятелю – намигна ми Тери, надигайки се от фотьойла, за да ме посрещне.
– А, да, пети април… Ами в този ред на мисли – честит празник, месир! – подкачих го аз.
– Хм, Питър, ти май наистина гориш от желание да изкараш лятото като бурканче с терпентин… – намръщи се магьосникът.
– Извинявай, все забравям, че чувството ти за хумор е заровено в съседния на Саурон гроб…
– Не се шегувай с мен в деня, в който се роди онази никаквица – изплю се с отвращение Тери, след което щракна с пръсти и продуктът на раздразнението му изчезна… хм… ами като на магия.
– Да не ти пука, приятелю! – тупнах го аз по рамото и с наслаждение се отпуснах на диванчето. – Уф, ама тук доста понамирисва… Откога не си чистил на котарака си?
– Моля, моля… Дама е и се казва Жулиета – стрелна ме с очи магът. – А нима не знаеш, че жените никога не миришат на пот, дъхът им сутрин ухае на теменужки, а в тоалетната отделят само светена вода и амброзия?
– Ами, да ме прощаваш, ама…
– Добре де, добре – въздъхна отегчено Тери и начерта с показалеца на лявата си ръка някакъв странен символ във въздуха. Пламтящите линии още не бяха успели да изгаснат, а въздухът наоколо вече се бе пречистил от миризмата на котешка урина и в апартамента се разнесе благоуханието на морски бриз и пържена цаца.
– Що за странен букет? – подметнах, докато се самообслужвах с бутилката венериански джин, която примамливо проблясваше със заскрежените си бузи на масата.
– Ха-ха, не съм ли те водил в някоя от местните кръчми? – засмя се магьосникът и с едно движение на кутрето си накара чашата си да се напълни. – Трябва някой път да те запозная с Берен, Налла и останалите идиоти в тая забравена и от Мрака страна…11
– Заради тях ли си избрал да живееш тук? – подкокоросах го аз, като тайно се надявах да чуя дълга и съмнително правдива история за смъртни врагове, които са по петите му и единствено тук не биха могли да го открият…
– Не само, друже – вдигна чашата си за наздравица Тери. – Местните имат една поговорка: „Моят дом е моята крепост“. Живял съм къде ли не, но не можах да почувствам нито едно от местата като свой истински дом. Винаги се намираше някой, който да цъфне пред вратата ми и да започне да досажда – направи ми това, измагьосай ми онова… че аз да не съм селска врачка, да му се не види! Спасявал съм толкова светове, че и Брус Уилис ще ми завиди… а те ме занимават с любовни билета, Чувствоунищожители12, спомени и всякакви подобни простотии.
9
Далеците и „плачещите ангели“ са герои от британския НФ-сериал „Доктор Кой“ (Doctor Who); ворлоните се появяват в сериала „Вавилон 5“ на Дж. Майкъл Стразински (бел. авт.)
10
Приключенията на Били Зеленчука в България подробно са описани в разказите „Клубът на Отчаяните Съпрузи“ и „Хан Крум и вещицата“, също публикувани в „Усмивка в полунощ“ (бел. ред.)
11
Българските магове с елфически имена, както и появяващият се по-късно Михаил Антонов, са герои на разказа „Бира, магии и пържена цаца“, отпечатан в „Усмивка в полунощ“ (бел. ред.)
12
Мощна магия, описана в разказа „Бира, магии и пържена цаца“ (виж предишната бележка) (бел. ред.)