– Ха, значи затова си окичил вратата с толкова защитни руни…
– Ами да – а ти какво си помисли, че денонощно съм обсаден от тълпи орки и не смея да прекрача прага ли? – засмя се магът и запали една от невероятно смрадливите си цигари. Дори Рей Макгавърн не бе успял да го убеди да мине на по-нормални… или поне по-малко миризливи. Ароматът на необработен ориенталски тютюн ме накара да се закашлям. Тери услужливо щракна с пръсти и отвори малкото прозорче над балконската врата.
– Студено ли ти е, Питър? – попита той и без да ме изчака да отговоря, махна с ръка към една от стените. На мястото на голите тапети изникна огромна на вид камина, в която весело пращеше доста уютно изглеждащ огън. Котката на магьосника тутакси се материализира от нищото, сякаш седмици наред бе чакала началството да се сети да призове топлото, и се излегна по господарски на не повече от лакът разстояние от пламтящите цепеници. Изправих се, за да я погаля, но в същия момент в апартамента отекна гръмкият звън на микровълнова печка.
– Все пак ползваш глезотиите на цивилизацията, значи? – ухилих се аз. Всички знаеха, че неприязънта на Тери Сторн към съвременната техника бе пословична. Например, вероятно във всички светове нямаше друг маг, който все още да не си е купил смартфон. Дори Джонатан Деветте Пръста гордо разнасяше насам-натам някакъв допотопен „Alcatel“, който според майтапчиите от „Котката“ бил купен от зеленчуковата борса в Роуинор и всъщност бил резултат от неуспешен генетичен експеримент за кръстосване на тиква с колибри. Тери обаче продължаваше да разчита на старите методи на комуникация – пощенски гълъби, мислограми, директна телепатична връзка или директно появяване пред дома на случайно забравилите да си платят клиенти…
– О, не е това, което си мислиш, друже – надигна се от фотьойла си Вечният Човек и се запъти към кухнята, като ми направи знак да го последвам.
Хм, все пак имаше микровълнова печка. При това изцяло черна – явно терминът „бяла техника“ нямаше никакво значение за него. Тери натисна копчето за приключване на програмата, отвори вратата на фурната и измъкна оттам леко пожълтяла и димяща, но иначе съвсем обикновена ученическа тетрадка.
– Ако си мислиш да замезваме с това, не си познал… – свих рамене аз.
– Хвърли ѝ един поглед де…
Той ми подаде тетрадката. Поех я с известни опасения, тъй като не знаех дали не е гореща, дали страниците вътре не тлеят, дали не е въпрос на време, докато пламне в ръцете ми… Шегичките на Тери обикновено бяха доста дебелашки – като например да почерпи цялата компания с ром със странни подправки от рода на виагра, разхлабително или „кървав карамфил“ – така че ви е ясно защо предпазливостта бе просто наложителна.
Подозренията ми не се сбъднаха. Явно тетрадката бе просто тетрадка. Разтворих я на произволна страница и се зачетох в ситните букви, подредени като мъниста по редовете:
„…През целия си живот бях приемал способността си да заплитам фини словесни паяжини за даденост. Достатъчно бе и най-малкото късче вдъхновение, за да усетя онова леко прищракване, с което парченцата от мозайката започваха да се наместват в главата ми. Ами ако досегът с истинска магия бе обезличил въображението ми? Ако осъзнаването, че онова, за което съм разказвал цял живот, е истина, като с вълшебна пръчка ме бе превърнало в творчески импотент…? В такъв случай щях да изгубя и единственото си преимущество пред тълпите сиви, безхарактерни и скучни люде, с които се сблъсквах всеки ден…“.13
– Ще ставаш писател? – почесах се скептично по тила аз.
– Защо не? Като гледам колко идиоти прописаха в последно време… с какво съм по-лош от тях? – засмя се магът и потупа приятелски микровълновата. – Малко ме мързеше да пиша на ръка, а пък с компютрите все още не се разбирам много-много… ама тази красавица тук с малко тунинговане ми реши всички проблеми.
– Я обясни пак, ама този път по-бавно като за лаици?
– По-добре да ти покажа. Ето, виж – искам да напиша… да речем, това:
„Тъкмо бях решил, че ме очаква поредната скучна домошарска вечер, когато на вратата ми се почука. Не беше нужно да си магьосник, за да се досетиш, че пред прага стои не кой да е, а самият Питър Стенли – единственият човек, когото познавах, който бе в състояние да те издири, ако ще да си във килера на Луцифер, затрупан с купчина вонящи завивки, а във всеки джоб си натъпкал по десетина амулета против четене на мисли“.
Не можах да се сдържа и се засмях.