Едва сега, когато успях да огледам девойката, видях, че доста си я биваше. Е, като за мен бе прекалено млада, но месир Джаред обичаше да се заиграва с деца и несъмнено щеше да я оцени по достойнство… в момента, в който се справеше с онази дяволия от кутията за пица, каквото и да представляваше въпросното нещо.
– Успокоихте ли се, мис? – заприказвах я аз с най-благия тон, който успях да изцедя от себе си. – Не се притеснявайте: сър… хм… Джаред се е справял с доста по-сериозни проблеми от това…
–Какво, по дяволите, имаше в тази кутия? – почти изкрещя момичето.
– Честно ли? Да си призная, нямам ни най-малка представа. Но не се и съмнявам, че нашият приятел ще ни осведоми веднага щом приключи с… неутрализирането му, така да се каже. Докато го чакаме, нямате ли желание да се запознаем? В крайна сметка е глупаво двама възрастни да си говорят на „Вие“…
– Ами…
– Ето, за да дам пример, ще Ви се представя. Казвам се Питър Стенли, художник. А Вие трябва да сте… Мария? Не знам защо, но ми приличате на Мария… поне ако Ви рисувах, картината щеше да се казва „Мария“.
Момичето направи плах опит да се усмихне.
– Н… не, името ми е Силвия – успя да изкопчи от себе си тя след няколко дълги секунди на колебание.
– Силвия? Силвѝ? Френско име… Хм, повече Ви подхожда Мария, уверявам Ви… определено имате леко латино излъчване. Сигурна ли сте, че не сте Мария все пак? Не? Е, добре, и Силвия не е крайно зле…
Девойката се разсмя доста по-непринудено. Очевидно бях успял да я накарам поне за кратко да забрави за необичайната доставка, която се бе опитала да направи преди малко.
– Добре, Силвия, кажи ми сега каква беше тази пица – откъде я взе, кой я плати, каза ли нещо допълнително…
Нито тя обаче успя да отговори, нито аз – да довърша въпроса. Вратата на апартамента се отвори с трясък и Тери нахълта вътре, разлютен като стадо оси, страдащи от хроничен запек.
– Триста косъма от брадата на Белдин! – изруга той и се запъти към банята. Забави се близо десетина минути. От вътрешността на тясното помещение се раздаваха такива трясъци, грохоти и експлозии, че чак ме достраша да открехна завесата и да го попитам какво става. От време на време страховитите звуци се преплитаха с всевъзможни псувни – няма да дръзна да ги повторя върху белия лист, но само ще спомена, че ако майките и изобщо цялата рода на известните магьосници бяха живи, със сигурност под строй щяха да се затичкат към гробищата, за да избегнат, ако може, онова, за което Тъмният Маг намекваше в излиянията си.
Най-накрая обаче явно му писна (или репертоарът му се изчерпа…), защото гюрултията постепенно позатихна. Броени мигове след това магът се появи с твърде неприветливо изражение. Ръкавите на гарвановочерния му халат бяха запретнати до бицепсите, затова успях за частичка от секундата да забележа, че косъмчетата по ръцете му бяха леко накъдрени и димяха. Навремето Били Зеленчука ми бе разправял за някаква дяволия, която се казвала „дезинфекция с гръцки огън и сок от мандрагора“, затова предположих, че приятелят ми е прибегнал до тази или подобна гадост, за да се справи с последиците от нещото в кутията.
– Ще ни осветлиш ли по въпроса каква беше тази гадост? – поинтересувах се аз, когато мълниите, изскачащи от очите на Тери, се посвиха до размерите на микроразрядчета от пиезокристала на запалка.
– Това, рисуващи мой братко, бе специален поздрав от онази пръчка Росинда14, вещицата от Варна, всичките ѝ ремонти да се провалят дано! – процеди с отвращение Тъмният, докато си наливаше нова порция скоросмъртница. Този път процесът протече без мърдане на кутрета, а по стария способ – с вземане на бутилката в ръка и така нататък. Очевидно нервите му не бяха в най-доброто си състояние, щом гледаше да се въздържа от магии…
Росинда. Името ми бе познато отнякъде, но откъде ли…?
Изведнъж в паметта ми проблесна споменът за една много дива вечер в „Зелената котка“, когато Били се бе хвалил за някакви съкровища, които били открили из Българско…
– Че на теб пък каква ти е далаверата с пазителката на съкровището на Хан Крум? – недоумяващо се обърнах към Тери.
– Е, не съм ли ти се оплаквал? Вещицата по една дребна случайност се падаше майка на една от последните ми приятелки. Ако трябва да задълбая в темата – на същата празноглавка, която днес е рожденичка. Дъртата брантия ми има зъб още от времето, когато разбра, че мъжът ѝ ме харесва и имаме общи теми за разговор с него. А когато щерка ѝ ме заряза и оная осъзна, че отрочето ѝ е разкарало единствения мъж, който някога е имал шанс да направи нещо с живота на малката… мани-мани, не ми се разправя!